петък, 10 април 2009 г.

Да убиеш времето

Има страх от смъртта, в черен мрак да потънеш безследно.
Или страх от високо. От ниско. От върхове. Бездни.
Страх от радостен миг - че ще бъде навярно последен.
Даже страх от любов. Даже страх и от липса на смелост.

А страхът е стихия, която се храни със Вечност.
Тя гризе светлината и плюе надъвкано време.
На секунди го слепва. В графа го реди "непотребни".
Или "страшни" и "грешни", или пък "почти безнадеждни"...

С часове го убива, по пейките и по площадите.
В мръсни прашни таверни или във сплетни зад оградите.
По безчет колелца го завърта - хиени зъбчати,
и раздира мига. На чертици, стрелки и понятия.

На минути, пропити с вина. И споени от грижи.
На изплашени мисли, препускащи сляпо по листите.
Вдишва нервно. Издишва. И пулса из вените движи.
После тихо изтрива мига с леден дъх. С мах на миглите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога