четвъртък, 3 декември 2009 г.

Безкрайното настъпване на мрака

Ела, отпий от медения залез,
заседнал в тъмно ъгълче на чашата.
И дълго за деня си ми разправяй ...
Виж, цялото небитие е наше.

Прозорецът е зейнал към безкрая.
В дървото му догаря чуждо слънце.
А рамките разделят меко стаята
на тлеещи предздрачно правоъгълници...

И има време всичко да се сбъдне
в безкрайното настъпване на мрака.
Звездите ако спрем, ще сме безсмъртни.
Тъй както бяхме някога във Амбър.

И няма безнадеждно да се търсим,
залутани в тълпи безлики сенки.
Ела и съживи духа ми с пръсти.
Виж, всички нишки в мен са изтънели.

И всичко в мен - за твоя глас копнее,
загубило най-древната си форма.
Ела, отпий, преди да се разлея
и после дълго нищо да не помня...

неделя, 22 ноември 2009 г.

Тежко се диша

Бледа зора. В чашите с чай
бавно топи се луната.
Блясва нащърбено стар порцелан.
И по небцето ти пари.

Ти ли си там, или димът
вае илюзии в сиво.
И през прозореца черният път
съскащо ме залива.

С цвят на дърво, с блясък на мед.
Стаята тихо ме дави.
Тежко се диша в седем без пет.
Въздухът реже рани.

Мислих за теб, тъжно за теб,
и те рисувах с въздишки.
Тежко се диша. Въздухът - лед.
A тишината ... космична.

вторник, 20 октомври 2009 г.

Сънени рими

Някъде, накрая на Земята,
южен вятър палаво раздърпва
дрипите на есенните клони.
Меко между пръсти ги премята,
в злато алхимично ги превръща,
после като цветен сняг ги рони...

Син и сладък, гъст, дълбок просторът
капе дълго в чашките на макове,
в локвички с контур от течен огън,
във черупки орехови малки,

във ведра преливащи в лехата
нещо тъй прилично на роса,
сок от грозд във който тупка лято,
в който сбира сладост есента....

Там небето слиза непознато
с цвят на дълго плакана сълза.
В клепките на първия Създател.
С мигли, прекрояващи света.

***
Там накрая в тих закътан спомен,
нежно се белее в утринта
скромен дом със слънчеви прозорци,
с рамки в кехлибарени листа.

До каручка с тикви, във които
расли са невидими слънца,
край стобор протегнал под липите,
древните си тисови ребра,

с стомнички от пръст и тъмна глина,
същата, с която някой бог
е забъркал първия Безимен,
после го удавил във потоп.

Всичко тук е пълно с няма сила,
влята да създава светове.
А в средата, колене подвила,
тя седи и кротичко плете.

Тя ме вика. Седнала на прага
Мъничка, с усмивка на дете.
С профил от лъчи и листопади.
Със света ми в двете си ръце.

Тя съшива нишка подир нишка
моята разкъсана съдба.
После я разстила със въздишка
там, където трябва да вървя.

И я питам тихичко "Къде е?..."
"Койкъдее" - като ехо тя.
После почва лудо да се смее,
чак додето сълзи полетят.

Ясно, ще е доста мъчен разговор.
Тя налива чай, а аз мълча.
И налива тъй, от пусто в празно.
Чак докато изтече сънят ...

***
Гладно птиче с шарено елече,
с топло сиво шалче на врата,
бляна ми със човчица повлече.
И го до трошица изкълва.

събота, 3 октомври 2009 г.

Когато проплаче сърцето

Колко страшна е тя, тази мъртва кристална пустиня,
изгоряла трева, натежали
до гръм
небеса.
Изличени следи самота, хоризонти без име,
там до края вървях,
дишах
пясъци,
огън и прах.

Дълги, знойни лета ...
Да не мислиш,
че имаше избор.
Планини надживях,
те сега са безводни дъна.
Занемях, изгорях
и докато
безмълвно те виках,
по плътта ми
едва
се крепеше
примряла
душа.

Много, дълги лета...
Да не мислиш,
че имаше
смисъл?
Стисках зъби, крепях колена
и не исках да знам
как докато кънтяха на кухо в главата ми мисли,
в мен
сърцето
от болка крещеше.
Крещеше
"Вода!"

неделя, 27 септември 2009 г.

Angels of the Winter Dawn - Lyrics

(L. Turilli)

Feeling so lost
Trapped in a hybrid clones' world
Echoes and ghosts wandering sad and lonely

Dead or Alive?
Catching the wind of sorrow
Dust in the eyes
Victim of neural blindness
Inner fight

Heaven and hell
Biblical choice for mankind
Sinners and pain
Destined to be condemned

No way and no shame
To underline the misrule
Bitter awake
The clear embrace of dark fate
Where and why?

In your silence
I could find the hidden words
All the secrets lost in heaven
and my angels of the winter dawn

In your wonder
I could hear the inner call
In a crystal tear of water
Welcome Angels of the winter dawn

Red bleeding rose
Message of shining presence
Trace in the snow
Of sudden revelation

Material lie
Merciful words of order
I freed my ears
For a new astral conscience
White star shine

...........

http://www.youtube.com/watch?v=ZpgSyT3CGEo&feature=related

вторник, 1 септември 2009 г.

Днес отново

Днес отново с теб ни залюля
онзи палав, непокорен вятър,
който духва в миглите ни прах
с дъх на сладко, натежало лято.

Днес в дъждовни локви се разля
онзи огън от размито слънце,
онзи светъл гъделичкащ смях
миг преди със трепет да замлъкнем,

миг преди да зашепти денят,
скрил в гръдта си хиляди въздишки,
и над нас листа зашумолят
и цветя от нищото поникнат,

и преди под твоята ръка
бавно да се завъртят вселени,
леко да се наклони светът,
яркосин, загадъчен и нежен.

събота, 22 август 2009 г.

Maire Brennan - Misty Eyed Adventures

Gently reach the blossom
Part the leaves and journey on
Don’t be afraid
Seas are deep
Stay close to me
Picture ships full of treasures
Stormy Weather warning clouds
Don’t be afraid
Oceans are wide
Feel our time is precious
...
Promising that you turn to me
Side by side
Arm in arm
My love is true
Echo sound of raindrops call
Never fear I’m there when you fall
Side by side
Hand in hand
My love is true

Misty eyed adventures
Frame of thought be brave and bold
Don’t be afraid
Birds will sing
Always for you
Springtime days will grow longer
Building castles happy and sad
Don’t be afraid
Years will pass
Feel our love is endless

....
http://www.youtube.com/watch?v=fDs1piYCU68

Delerium - Duende - Lyrics

Bleak desolation
In a beam of sun
Scraping as I crawl
Your heart can’t hear me
Tearing bruising fall
Your hands can’t hear me
Thirsting raging blind
Your eyes can’t hear me
Racing against time
Your arms can’t hear me
Like and angel you’ll come
In a dream, precious one
And, make me beautifully numb
Desperate panicked calls
The wind can’t hear me
Muffled weak and small
The sand can’t hear me
Pleading groping hands
The truth can’t hear me
Bleeding in the sand
Your heart can’t hear me
Bleak desolation
In a beam of sun
Like an angel you’ll come
In a dream, blessed one
And, make me joyfully numb
Razor fingers cling
The wind can’t hear me
Piercing demons sing
The sand can’t hear me
Twisting hollow Hell
The truth can’t hear me
Burning blisters swell
Your heart can’t hear me
Sharp cut aching breath
Your arms can’t hear me
Choking scent of death
Your hands can’t hear me
Grueling jaw bone grind
Your eyes can’t hear me
Cursed by my own mind
Your heart can’t hear me

----------

http://www.youtube.com/watch?v=046uwk0miGU&feature=channel_page

сряда, 19 август 2009 г.

Before They made us

I will never forget the tenderness
of the lips that were kissing my soul.
Even after ten thousand years,
even when in dust the Earth transforms.

Never. In this very fragil moment
before the universes gently blew up
and the first stars blasted all around.
When you were spread everywhere on me.

When we were transpierced by the new-born beams
when the straight lines were still curved
We were two god like nebulosities
before They made us flesh and blood.

петък, 7 август 2009 г.

Rebirth

Summer rays, birds in flight
and forgotten sleeps evil.
Where and when all began?
Was it really ever?

Lost were deep in the ages
in the mean darkest darkness
our dearest places
source of grace and of kindness.

Dressed in wild precious stones,
wise sapphires, sunny diamonds,
crystal arcs, shiny domes,
all that sunk in the silence...

There's a spell, mighty spell,
whispering winds Laws of mercy,
shouting them till the End,
till the Love breaks the curses.

Till the night turns all bright
and on earth falls the Heaven.
Till we rise - Gods of Light.
Free. Reborn. Still. Forever.

събота, 1 август 2009 г.

Неделя

Изтритите стълби викнаха,
предпразнично полудели.
С неземни цветя поникнали
да ни разкрасят неделята.

С парченца от пъстри чаши
от вятъра запокитени.
Небето, не знаят, наше е
и тайничко ни намигва.

Препълнено и задушно,
из двора ни тракат скелети.
По масите тропат духове
със розички на ревера.

Не спират да ни заливат
с порой от любезни глупости.
Червеното ми отива ?
Вземи ме и да танцуваме.

Вземи ме и да забравим.
За сенките по терасите,
дошли да ни изучават.
От залеза капе щастие,

по устните - звезден шепот,
под пръстите ти - безкраят.
Нощта във очите ти - нежна е.
А всичко след нея ... тайна.

четвъртък, 16 юли 2009 г.

Ад

Горчивият смях на залеза
с почти кръвожадни краски
Небето в тревата врязано
на малки ръждиви капки

Безумният смях на заека,
забравил да върне времето
една-две стрелки наляво,
до липсващите фрагменти

Кристалният вик на чашите,
захвърлени след вечеря
И стъпките ни по плажа.
Космично раздалечени.

Свистящият вой на вятъра,
с романсите му нелепи.
Грижливо това изрязал си
от всички измамни ленти...

***
По стълбите капе някаква
неуточнена течност.
И ми залива прага.
И ми съсипва дрехите.

Във здрача догарят рани.
И тъй ще е цяла вечност...
Изтрих се от всеки кадър
със теб. И ме няма вече.

-------------------
Rhapsody of Fire --- Tears of a Dying Angel ---

Nightwish ---- Ocean soul

неделя, 21 юни 2009 г.

Рей Бредбъри - Вино от глухарчета (откъс)

" - Лошо ли ти е, Дъг? - запита Том.
Гласът му долиташе от дъното на зелен мъхест кладенец, изпод водата, тайнствен, далечен.
Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножица на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени по кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето.... Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма порастваха с една милионна от инча на главата му. ...

"Наистина съм жив! - помисли си Дъглас. - Досега не съм го знаел или съм го забравил!"

Извика това гръмко, но безмълвно поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванадесетгодишен и чак сега! ....

- Хей, Дъг, да не ти е лошо?
Дъглас викна, сграбчи Том и двамата се претърколиха.
- Дъг, ти си луд!
- Луд!
Свлякоха се по нанадолнището, слънцето нахлуваше в устата им, сипеше се в очите им като счупено лимоновожълто стъкло, задъхваха се като пъстърви, изхвърлени на брега, от смях в очите им излязоха сълзи.
- Не си полудял, нали Дъг?
- Не, не, не, не, не!
Затворил очи, Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.
- Том! - викна той, а сетне прошепна: - Том ... всички ли на този свят .... всички ли знаят, че са живи?
- Сигурно. Да, дявол да го вземе!
Леопардите затичаха безшумно към още по-тъмни гори, където очите не можеха да се извъртят, за да ги проследят.
- Дано да знаят - промълви Дъглас - О, дано да го знаят."

неделя, 14 юни 2009 г.

Darken moon

Darken moon, bloody moon, and bloodstained is the heaven.
Cruel shadows and whirlwinds. Wicked breath of the Death.
Flowers falling to dust, Gardens turned into deserts.
I am waiting for you with my last blind hope left.
I have dusk on my lips; fading stars in my hands,
bleeding scars on the feet. Trying not to feel pain.

Yes, a child am I. Right. But I know all your darkness.
Leaden storms, icy spikes…Burning wounds, purple rage.
Look me Deep in the Eyes. Let me lighten your madness.
Don't you see in my sight twinkling pieces of yourself?

Yet the woods lay in ashes. Quicksands steeped in curse.
All my being is shivering but I know well the price…
You can hurt me, or kill me, or worse, love, but first…
Look … at … me … in … the … eyes.

четвъртък, 11 юни 2009 г.

Червено

А нощите са вишнево горчиви.
С карминени съцветия от вени.
Червеното до болка ме опива.
Избило е навсякъде по мене.

Да, нощите са винаги такива.
Когато не остава даже сянка
от образа ти. И не помня име.
Когато задушаващо те няма.

Когато там, на дясното ми рамо,
криле размърдват разгневени дракони...
И мъничко им трябва за да пламнат.
Докато... затаила дъх те чакам.

Когато вместо тебе лудостта ми
се движи по ръба на всяка клетка.
И буди нощем устните ми с крясък.
И всичко ... до нелепост ... е червено.

-----------
Lacrimosa -- Der Morgen Danach
Lyrics

понеделник, 1 юни 2009 г.

Архаично

Аз съм стара. Ужасно стара.
С изтъняла коса до корен.
Чак до мислите побеляла.
Със почти изличени спомени.

Като тази женица в парка
- малка градска прегърбена фея -
като дребничката цветарка...
А съм даже по-стара от нея.

Като тези порутени сгради,
скрили в рамките на прозорците
дъх на есенни листопади,
и на бавно повяхнала пролет.

Като бедна старица скрила
до рисунка на замък картонен,
най-красивата рокля в скрина,
подарена от принц на просяци.

Аз съм толкова страшно древна,
в тази тиха самотна утрин.
Със антични следи от сенки,
С разградено червило по устните.

Със среднощни руини сгърчени
в вкоравения грим на клепките.
И съм цяла покрита с бръчки.
Не по кожата, по сърцето ми.

петък, 29 май 2009 г.

Преди да ни направят

Безкрайно ще усещам нежността
на устните, целунали душата ми.
Дори след десет хиляди лета.
Дори да се превърне в прах земята.

Безкрайно. В онзи много кратък миг
преди край нас да затрещят вселени
и вредом да се нароят звезди.
Когато бе навсякъде по мене.

Когато ни прескачаха лъчи.
И още бяха много криви правите.
А ние бяхме две мъглявини.
Преди от плът и кръв да ни направят.

вторник, 26 май 2009 г.

Не съм по мярка

Понякога не овладявам мислите си.
И те се дърпат бясно между веждите,
отскубват се бунтовни, напористи
към устните ми... И горчат, и режат.

Понякога се наводнявам с думи.
Преливат по косата ми и капят.
Възправят между нас вълни безумни
от звуци. И взривяват стаята ...

Понякога не спирам тишината си.
И тя свисти на път да те залее.
Не съм по мярката ти. Колкото да стягаш,
ще късам позлатените ти ремъци.

Понякога се давя от мечтите си.
Когато друго нищо не остава.
Не съм по мярка... Колкото да искаш.
И няма, просто няма как да стана...

Нефрит и пурпур

Беше нашата цветна приказка.
Със оживи, сребро и амбър.
С лабиринти и плетеници.
С стъпала от порфир и мрамор.

Беше нашият свят от слънце.
От сапфири, нефрит и пурпур.
С меден блясък и арфи звънки.
И кипящо небе лазурно.

С цитадели, фонтани, арки,
бели рози и златни струни.
Ти бе Кралят на всички бардове.
Аз - Кралицата на безумците.

Беше нашият замък огнен,
с ослепително бели кули.
Ти твърдеше, че са декори.
Може би... Но пък бяха чудни.

-------------
Ataraxia - De pourpre et d'argent

петък, 22 май 2009 г.

archetypum

Записах те, любов, по тялото си.
Виж, кожата ми е пропита с теб...
Попих те
и във всяка моя клетка, огледално,
е врязан образът ти.

Бродирах те
по изморената матрица на душата си,
в нестройните програмни редове
на мислите си,
по нервните си окончания ...
навсякъде.
Верига след верига,
след верига
порочно си заключен в мен ...

... те пазя най-ревниво в себе си дори
след хиляди раздели и умирания
те пазя -
скъпоценен отпечатък,
задържащ крехкостта
на същността ми,
готова всеки миг да се разпадне.

Изписан си навсякъде по мен...
Така е още
от началото на времето.
Да бъда съвършен за нежността ти
пергамент
и да не мога
да не те обичам повече.

сряда, 20 май 2009 г.

Беше ...

Беше ден като ден, но по-ярко просветваше слънцето,
беше улица стара в безкрайно затънтен квартал
бяхме ... помни ли някой от нас за къде точно тръгнали...
беше жадна земята, небето - то бе от метал.

Тежко дишаха къщите в ризи от дялани камъни,
посивели, покрити със мъх и стени от бръшлян.
И бе пусто. А ние вървяхме край прашни огради,
бяхме страшни и хубави, светли, невинни. Деца.

Бяха взели от нас нещо толкова.. истински ценно,
дето пази в нощта крехкостта да не се разпищи.
И наместо сърце във гърдите си криехме бездни.
Смехотворни надежди за щастие вместо мечти.

И тогава, край тази разбита от времето спирка,
аз пресрещнах за миг твойте сини, прекрасни очи.
В тях потрепна небето, сапфирено, и се усмихна.
И замряхме така ... Само Аз, Топлината и Ти.

После ... пукот и гръм, заваля светлина по асфалта;
закипя из канавките, сви по разбития път.
Беше ден като ден. Само слънцето беше неистово ярко.
И запали в косите ни най-причудливия сън.

вторник, 19 май 2009 г.

Не казвай нищо

Седни до мен и нека да сме тихи.
Седни, не говори. Светът боли.
Бъди за мен покоят на водите,
в кристалния им ромон лъч бъди.

Седни, любими, и не казвай нищо.
Виж, цялата кървяща съм от думи...
И бавно с любовта си ме разнищвай
до раните, оставени от другите.

Седни и не ме пускай да залитна
към мрака на поредното безумие.
Вземи ме с теб в онази нежна приказка,
която после дълго да сънувам.

вторник, 12 май 2009 г.

Пробуждане

В лехата вън избухваха лъчи
под кремавите стъпки на зората.
И с пукане на остарял винил
скриптеше тихо, утринно тревата.

Златиста светлина се наслои
по спящите небесносини камъчета.
Превзе по малко външните стени,
протегна пипалата си към стаите.

Приплъзна се по сечените стълби,
във странни плетеници от мъниста.
Със светеща материя изпълни
прашинките по прага и стрехите.

Когато ме целуна във съня ми,
вратата бе се срастнала със времето
дървото бе се вкоренило в камъка,
със всичките си девет измерения,

а ти застана в блесналата рамка,
във сянка от листа и пеперуди,
с коси от слънце и сърце от вятър...
И много бавно почна да ме будиш.

понеделник, 11 май 2009 г.

Малка нощна тишина

дъхът му в хладината на липите,
по нейното ожулено коляно...,
сред всички тия стъкълца забити
по тъмния асфалт, където лампи,
с разбитите зеници на очите си,
събаряха безчет мъждиви криви ...,

дъхът му в яснотата на нощта...,
когато глух провлачен грак на птица
приспиваше проплакала врата,
попиваше чертици от сълзите и ...,
и сипеше повяхнал цветен сняг
по пейките със летви поизтрити,
по спящата след зноен ден земя
от мириса на лятото пропита,

дъхът му, който - топъл нощен вятър,
подхванал лунни късчета хартия,
и прах след дъжд, и скърцащи листа -
замираше оплетен из косите и...,
и който по извивките на лакътя
прокарваше трептящи тънки линии...,

дъхът му, като етерна завивка,
накрая я обви във тишина,
а после до една стопи звездите.

неделя, 10 май 2009 г.

Разкъсани строфи

Тази нощ ги наряза луната.
Част провеси по болния мрак,
с част от тях ми назъби душата.
Част от тях ми се впиха в плътта.

Тази нощ ми надъвка строфите
С леден хихот оглозга римите.
И сега с тънки струйки обич,
пиршеството си щедро полива,

Тази нощ натроши ми звездите
и ги вряза във мокрия пясък.
Там до смърт ги кълваха птици,
и превърнаха в морски крясъци.

По небесните струни виснаха
на парцали разкъсани срички.
Колко още остава, Истино,
докато се срути ... всичко?

петък, 8 май 2009 г.

Magdalene

I.
Тя е дребничка
в своята смачкана рокля,
възширока във кръста,
с потънали в морав десен
рамене.

Не по мярка е всичко по нея,
и болката,
и зеленият шал от удавено
сякаш във кръв
кадифе.

Не на място е някак...
Под тихия ритъм на полка -
непокорно откраднати звуци
с привкус на кафе -

с точен мах на ръката премята
навред по простора,
между куп цветни щипки
и късчета синьо небе,

между два ката черни и два ката бели
стени от сълзящо пране
(със отлично заучени жестове)
тя оплита с въже
любовта си...

II.

Мълчаливо поглажда изтритите шарки
на плочките,
изтънели навярно към някоя (друга...)
вселена
и, безмълвно загледана в бездната
на прозореца,
(към небета, където е някак по-друго
времето),
акуратно нарязва, без никак да терпне,
без даже да мигне
волята си.

И най-после приглажда по себе си (болката...)
роклята
и черви безобразно,
и черви непохватно
устни.

В тази твърде голяма за нея безцветна
ро(к)ля
на любимата, малка,
домашна,
прекрасна
блудница,

(Господи...)

четвъртък, 7 май 2009 г.

Докато светът спеше

.... и сме шепот от прах и кикот
тази сутрин добили форма,
мъх по камъчета в тревите,
светлосенки по цветни клони,

ситен облак от водни пръски,
вдигнат в локвите от врабчета,
светли щрихи от мокро слънце
по измитото на шосетата,

хипнотично небе от люляци
във окото на чудно птиче,
силуети от бели пухчета,
сплели нежните си чертици,

топъл полъх на сънен вятър
в лабиринт от замряло време.
Призори ни роди земята,
докато светът спеше...

сряда, 6 май 2009 г.

Когато е следобедът на дъжд

Когато е следобедът на дъжд
и прашните прозорци зажаднеят,
и в задуха витрини зазвънтят
и жиците аха да им запеят,

във онзи миг, когато тежестта
прибавя атмосфери към сърцето ми
а някъде на двора пропищят
деца, ненаиграли се с небето,

когато тъжно мравките замрат,
залутани в тунелите си тесни,
а в гърлото ми е заседнал гръм
и трябва само малко, за да тресне,

утихвам ... онзи облак сив да спра,
увиснал сантиметри над перваза.
Когато е в очите ми на дъжд.
Преди небето да се сгромоляса.

вторник, 5 май 2009 г.

All the ways leading elsewhere

(transl.)

Green as jade was the colour of my dress
all embroidered with forest blue flowers.
Steel grey eyes and the hair in flames,
white as snow magic pearls in my crown.

I had golden key on a necklace,
in the gloaming presented by witches,
keeping stairs of stars through the Neverness
to the Lands beyond the Grey shadows.

Half-asleep I was walking on stony paths.
Blindly looking all over the squares
for the One who I loved by night.
Bit by bit growing old. But still young.

Growing old and redeeming my promise.
In this city with ebony towers.
In this trap of the time seeking fords.
Getting elsewhere... hour by hour.

I had golden crown, have you forgot?
And a beautiful purple blood wrap.
Broken key on a necklace of love.
And a madness concealed in the eyes.

Всички пътища стигаха другаде

Имах тъмнозелена роба.
С нежни горски цветя до глезена.
Имах странни коси от огън.
Снежнобели в косите перли.

Носех златен ключ с тънка верижка.
В късен здрач подарен от вещици.
Пазещ звездните стълби в нищото,
към земята оттатък сенките.

Денем ходех насън по плочите.
Сляпо търсех насред площада
Онзи, който обичах нощем.
И така остарявах. Млада.

Остарявах така, вречена.
В този град с абаносови кули.
Търсех брод през капана на времето.
Ала винаги стигах другаде.

Имах златна корона, помниш ли?
И прекрасна наметка пурпурна.
Счупен ключ на верижка от обич.
И стаена в очите лудост...

The Song of Axieros - Ataraxia *

Not of father, nor of mother
was my blood, was my body.
I was made from nine blossoms,
blossoms of the nettle, oak and thorn,
nine powers of nine flowers,
nine powers in me combined.
Long and white are my fingers
as the ninth wave of the sea.
I have played in Lloughor,
I have slept in purple,
my wreath is of red jewels.
I know so many songs,
my cassock is red all over
but I prophesy no evil.
A million of angels
stand on the point of my knife.
I am a wind on a deep lake,
I am a tear the Sun lets fall,
I am a hawk above the cliff,
I am a thorn beneath the nail,
I am a hill where poets walk,
I am a tide that drags to death.
Roses, Servants, Sisters,
Goddesses of falls and ruins,
Goddesses of the moon barely skimmed,
Goddesses of the dumb race
you don't have lost me yet.


(italian version)
Non di padre nè di madre
fu il mio sangue, fu il mio corpo.
Mi formai da nove fiori
fiori d'ortica, di quercia e di rovo
nove poteri di nove fiori
nove poteri combinati in me.
Lunghe e bianche sono le mie dita
come la nona onda del mare.

Ho suonato a Lloughor
ho dormito nella porpora
la mia corona è di rossi gioielli
conosco molte canzoni
la mia tunica è tutta rossa
ma non profetizzo alcun male.
Un milione di angeli
sono sulla punta del mio coltello.

Sono un vento su un lago profondo
sono una lacrima che il sole lascia cadere
sono un falco alto sulla scogliera
sono una spina sotto l'unghia
sono una collina dove camminano i poeti
sono una marea che trascina alla morte.

-------------
* Ataraxia - Kremasta Nera - Song of Axieros lyrics;
текст, заимстван от Cad Goddeu - Битката на дърветата и Hanes Blodeuwedd

понеделник, 4 май 2009 г.

Мъгла

Когато утринта ми е сълза,
отронена с въздишка от небето,
потекла от сърцето на нощта,
безмълвна като книга непрочетена,

аз взимам си наметка млечнобяла,
покривам си със перлено косите,
и тихо, с нежни стъпки по земята,
пристъпвам из покоя на градините.

Танцувам по златистото на чашките,
забравени по мръкнало на двора,
разстилам се по бялото на масите,
увивам се по плетени столове...

Понякога полепвам по лъчите
на слънцето, надвило някой облак,
говоря си със тях, а после спирам
в листата на замислена топола.

Мечтая си да скитам из гората
в прегръдките на някой бистър ручей,
но моята мечта разсейва вятърът
и в капчици росица ме превръща.

Улавям се за чашка от метличина,
заричам се и утре да си спомням,
частиците от мен да пазят истината,
че аз съм горска нимфа омагьосана.

Потичам безутешно по тревата,
в пролуките сълзя на мъхест камък,
безпаметно се стичам към реката,
но утре ще се вдигна, н е з а б р а в и л а.

неделя, 3 май 2009 г.

Търсех стъпкани в прашното истини

Първо бронята срастна с кожата.
Тази ..., дето ме прави рицар.
После конят ми с огнен косъм
оглупя, стана слаб и рижав.

Избледня и цветът на очите ми
- скърцащ пясък по плащ на призрак.
Всеки път, щом отпуснех мигли,
хищни мелници ми се привиждаха.

Пустошта под нагръдника вляво,
беше някога сенчест оазис.
Изгоря до тревичка, няма го.
И сега вътре пъплят миражи.

Уморих се от битки праведни.
Много грешни ми кърпиха раните.
Този свят бе от кал направен,
а пък аз все му търсех златното.

Щом и мечът в ръжда заяде
надписа му смених на "Умора".
Във сърцето ми плъзна жажда.
На лицето – печален образ.

Сто лета дишах прашни пътища.
Търсех стъпкани в ниското истини.
Крачех смело, не се обръщах,
а нощта ми ядеше петите.

А денят ми напукваше устните.
Бавно бронята срастна с мислите.
Вече нямам какво да губя.
Нито даже какво да събличам.

събота, 2 май 2009 г.

Всеки миг недокосване

По ръцете ми се промъква,
(и боли) неизказана нежност.
В ярко слънце трепти по стълбите
и разтиква дъждовните облаци.
Балансира на края на пръстите
в невъзможност да стигне сърцето ти.
Всеки жест е натегнал от обич,
всеки жест неизпълнен е бреме.
По ръцете ми тръгват пориви.

По ръцете ми плъзват спомени,
неизживени, от друго време.
Под нозете ми пукат чувства
- причудливи трохи за гълъби...
Всеки миг неприсъствие - мъка е,
всеки миг недокосване - треска.
Да не мисля за теб е изкуство,
като това да танцувам по въглени.
Ако не усвоя безчувствието ...
ще ме събираш от пепел.

четвъртък, 30 април 2009 г.

De profundis

Същността ми напира през порите.
Същността ми се мята безумно, запечатана с огън.
Същността ми раздира кожата.
През кръвта се просмуква чак в крехкия мозък на костите,
с онзи писък на стегнати в режещи ремъци скотове,
на пленени във лепкави паяжини насекоми,
на откъснали в битка крилцата си водни кончета,
на побелели от ярост медузи-горгони...
Същността ми сълзи там, под клепките, като отрова.
Същността ми напира да се роди отново,
без да трябва да лъже, да се преструва, да моли.
Същността ми не помни, за Бога, какво е сторила!...
Като в ларва с крещяща обвивка, сама и безпомощна,
същността ми се блъска насън да напука затвора си.
Тя не знае доколко, необратимо, е болна...
Само... иска, бездомна, един ден да и отвориш...
В плът и кръв, зад решетки от изхабени атоми и изморени от сплитане хромозоми,
същността ми от толкова време вика на прага ти, Господи...
Омагьосана.

**********

Delerium - Angelicus

събота, 25 април 2009 г.

Не помня накъде...

Ръкавите ѝ - цветна плетеница.
Косите - мед и утринни отблясъци.
Когато спрях за пътя да я питам
към онзи хълм нагоре през листата,
зад нея ранно слънце занаднича.

По дрехите ѝ светлини и сенки
потрепваха на утринния вятър.
Очите - ясни морскосини крепости,
разбили не един мореплавател.

Реки от горски здравец и метличина
лъчисто се огъваха под пръстите,
насреща ми неземно се усмихваше,
земята звънко пееше под стъпките ѝ.

Не помня накъде се бях запътил,
когато спрях за пътя да я питам.

петък, 24 април 2009 г.

И скитаха...

Те скитаха, загубили дома си...
И виждаха частиците му в мислите си.
Докосваше ги с полъха на вятъра.
Поглеждаха се - светваше в очите им.

Съзираха го в бързеите, рукнали
след летен дъжд, край мъхестите камъни.
И скитаха. Земята си загубили.
Изтръпнали от ужас, че я няма.

Прозираше през топлината вечерна,
когато мек пожар топеше сенките им.
В мастилените гънки на небето бе,
в сълзата. И във крехкостта на цветето.

Допрели устни - трепкаше по кожата им.
В ръцете им преливаше от нежност.
Те никога от там не бяха тръгвали.
От онзи дом, дълбоко скрит в сърцето.

****

My pagan land

понеделник, 20 април 2009 г.

I'll be the whisper in your hair

(transl.)

I remember still the warm reflection
in your sight overflowing with love,
and fulfilled with the purest affection,
with thin veins of faith and blind hope.

I remember the deep bleeding wounds
Not in armour engraved, but in your heart.
You were killing a part of yourself
Leaving pieces of you on each star.

I remember … At parting was floating
Love through the sharpen rock slits.
And the soil was soaked with loving
And the dust was flooded with tears.

All the warriors are perished for ages
Beneath the cold bosom of the sky,
But the old oaths with metall taste
Are still glimmering deep in your eyes.

You are roaming with rust on the mail,
In long forgotten bloodstained fields,
And your soul is fading away.
I am gathering words of relief.

Tomorrow morning when you’ll be drowning
In a morbid sleep, broken by fever,
I will come with the colours of the dawn
And I’ll be the whisper in your hair.

And I’ll be the prayer on your lips,
The ray of light in your deepest abysses,
You’ll be looking me still half asleep,
And, in front of us, the eternity will be.

--------------
ghost love score

петък, 10 април 2009 г.

Да убиеш времето

Има страх от смъртта, в черен мрак да потънеш безследно.
Или страх от високо. От ниско. От върхове. Бездни.
Страх от радостен миг - че ще бъде навярно последен.
Даже страх от любов. Даже страх и от липса на смелост.

А страхът е стихия, която се храни със Вечност.
Тя гризе светлината и плюе надъвкано време.
На секунди го слепва. В графа го реди "непотребни".
Или "страшни" и "грешни", или пък "почти безнадеждни"...

С часове го убива, по пейките и по площадите.
В мръсни прашни таверни или във сплетни зад оградите.
По безчет колелца го завърта - хиени зъбчати,
и раздира мига. На чертици, стрелки и понятия.

На минути, пропити с вина. И споени от грижи.
На изплашени мисли, препускащи сляпо по листите.
Вдишва нервно. Издишва. И пулса из вените движи.
После тихо изтрива мига с леден дъх. С мах на миглите.

четвъртък, 9 април 2009 г.

Онези неземни пътеки...

Никой не може да ни отнеме
онези разцъфнали вишни.
В техния цвят спряло времето дремеше
и ние със него. Всевиждащи.

Никой не може (помни) да ни вземе
онези сапфирени утрини.
Синьо, дълбоко, небето ни шепнеше,
а ние го слушахме. Влюбени...

Все ще ни чакат, във пролет потънали,
онези неземни пътеки.
Свили дъха си, смирено ще тръгнем.
На поход вълшебен, към себе си.

Чак до онази обител порутена,
в ръждива трева облечена.
Нежни деца, до невинност учудени...
макар и за миг - вечни.

понеделник, 6 април 2009 г.

Безсъници II

За кой ли път ревниво ще ни буди
звънтящият, шептящ ловец на сънища...
От масата ще смигват като луди
луни от мед със рогчета нащърбени,

(а мракът, този сплетник неуморен,
тъй злобно ще се киска от прозореца...)

За кой ли път ще скитаме далече
от тихия ни дом в гора от приказка.
И кротко между нас ще зеят бездни.
От някакви бездарници измислени.

За кой ли път ще сме размирни пешки,
безмилостно пленени от съдбата си.
Ще крачим черно-бели, някак смешно,
да търсим дръзко края дъската. 

За кой ли път ще са от плюш завесите,
с хихикащи по тях звезди изкуствени...
А ние ще звучим като в пиеса.
Написана във пристъп на безумие.

Синя пеперуда

Копринено раздира хоризонта.
Викът и къса рязко струни синкав огън,
опънати в малиновата паяжина.
Задавила в сапфирено простора,
в блестящото трепти до скръб протяжно
оплетена в лъчисто пеперуда.
Проблясва. Яркосиня, несъбудена.

Придърпва жадно сноп светлинни нишки
от топлата утроба на небето.
Пулсира по искрящото на вишните,
и с тътен глух напуква световете...
От жалния и вой изтръпват устните ни.
И пръснати на хиляди парченца
подрънкват тихо нежни изумруди
приспивна песен с думи пеперудени,
провесени от сламения покрив...
..
Дъхът ти е опиващо любовен.
Небето - тюркоазена отрова,
а мъничкият свят в тревата - чудо...

четвъртък, 2 април 2009 г.

Тя е тази, която..

Жената, която в мен зърваш за малко понякога,
има дом сред водата и пише в съня на дърветата.
А гласът и е ясен... само мислите - непонятни.
Те вървят по незнайни пътеки, полепнали прашно по дрехите и.

Жената, която не виждаш във мене (и жалко),
си измисля далечни звезди по гръдта на небето.
Във полите и пеят щурци песента на земята.
А пръстта резонира в ръцете и с мирис на вечност...

Тя е тази, която за малко да видиш, когато
плаче тихо над локвички кално потъпкана нежност.
Нощем срича забравени думи за обич и лято.
Тя е тази и още... Неземна, стихийна, безбрежна. 

Тя е тази, която тъй ревностно крия от тебе,
издълбала любов в най-дълбокия пласт на сърцето си.
Тя потръпва, когато престорено-сладко и шепнеш,
като пърхаща птица с криле, натрошени от клетките.

Тя прозира под кожа до кръв наранена от ласки,
и вибрира по костите с яростен вик на безсилие.
Тъканта на душата и стене, а устните гаснат
от премазваща слабост. От толкова... необичане.

понеделник, 30 март 2009 г.

Предзалезно

Шупти грапавината на стените
- мехурчета шептящо златно вино.
Скриптят последни снопчета лъчисти
по ъгълчета тъмни; нишки впиват.

Сумракът се извива в раковина
и дрезгаво проскърцва по стъклата.
Вечерно светлосенките пулсират.
По-ясни и начупени от залеза...

Потъва в мен блестящата решетка,
с припукване в окото ми попива.
Душата ми е жадна за вълшебства.
Попива ги. И с тях покрива сивото.

четвъртък, 26 март 2009 г.

Gospel of Thomas 22

"When you make the two into one, and when you make the inner like the outer and the outer like the inner, and the upper like the lower, and when you make male and female into a single one, so that the male will not be male nor the female be female, when you make eyes in place of an eye, a hand in place of a hand, a foot in place of a foot, an image in place of an image, then you will enter [the kingdom]."

Oliver Shanti - Journey to Shambala

четвъртък, 19 март 2009 г.

Домът на птиците

Поглеждал ли си някога в сърцето
на камъка, където песъчинките
проскърцват нямо в причудливи сигли?
В душата ти се врязват и те впримчват
да тръгнеш по пътеки самодивски,
събиращи земята и небето. 

Ела и надникни без страх в окото
на бурята, където беззащитна
спирално спи увита нежността.
Светът, недоизмислен, е притихнал,
из ъгълчета сини от съня и,
на хвърлей от бученето на вихрите.
А нищото безчувствено се рони...

Избистрят се цветчетата по роклята ми,
нарязва лъч пастеленото утро
на призми от строшена стъкленица.
Когато нежността ми се пробуди
ела да подредим дома на птиците
от липов дъх, крилца на пеперуди,
от кехлибар, от снежнобели лилии,
от жилки на листенца, пръст. И обич.

-------

Chronicles of The Black Moon

четвъртък, 12 март 2009 г.

Светлина

Във тази нощ смирено е дошла
да броди непозната по земята.
Похлопа ли, ти дай ѝ къшей хляб,
и топла дреха, и подслон от вятъра.

Обичай я наместо празнотата,
която е препълнила сърцето ти.
Не бягай от неземния ѝ блясък
или от разранените ѝ глезени.

Дори да те засипят със богатства,
сълзите ѝ (за бога…) не търгувай.
Попий ги в сухотата на душата си,
която си напукал от бездушие.

Поглеждай я полека, като слънцето,
гравирано в тъмата на зениците ти.
Събирай я в отблясъци по пръстите си,
когато леден мрак стопи звездите.

Частици от лъчите ѝ зазидай
във тъмното катранено на мислите си.
И нека светлината те помилва.
И те пропие. И си спомниш изгревите.

петък, 6 март 2009 г.

Бяло

Нито лъч в утринта. Изсветляват тревата и вятърът.
Бели стръкчета студ, бели ладии в капки вода.
Вдигат старци глава, в груби шалове свили тъгата си
и по детски попиват с очи предпоследния цвят.

Бели пътища. Стигат отвъд, в пустотата на Сянката.
Няма нищо по края им, само неясни петна.
В мраз скован е светът, а посоките му - непонятни.
Заскрежени цветя ме залъгват, че още вървя.

Самотата ми вие във всички нюанси на бялото.
По безцветните спомени някой посипал е сняг.
В тази пустош денят няма край, само бледо начало
- леденее зад мен и ме лъже, че още вървя.

По петите ми боси се впиват кристалчета ледени.
В светлосиво кървя. Пред очите ми - само мъгла.
И дори да извикам, земята за миг ще отекне,
после бялото пак ще увие света в тишина.

неделя, 1 март 2009 г.

Phantom

Sometimes I can not recognize my face.
It's like the mirror changes my reflection.
My eyes were green with pearling grey,
dark-red my hair...Hallucination?

Sometimes I do not recognize my voice
It's like the screaming has disturbed my ear.
White sharpen words, annoying noise ...
it's all my mouth could bear.

Sometimes I do not recognize my path.
Mean evil ghosts that yelling fraud and fear...
I'm turning black and stone becomes my heart,
my ill mind splits, and madness coming nearer.

Sometimes I do not recognize myself,
I'm nothing but a screen for your projections.
Blind fallen angel. Lost unearthly wraith.
The torpid void is then my last protection.

---------
Epica - The Phantom Agony"

четвъртък, 26 февруари 2009 г.

Нощ

Мастилено.
По гънките на мрака.
Дори да си пришия кръпки слънце,
конците ще крещят,
че е измама.
А мракът
ще се дипли до разсъмване.
Дори и да разкъсам тъмнината,
звездите ще ме парят
като въглени,
надупчили броката на безкрая.
Oт тихата си лудост изгоряла,
луната във очите ми ще съска,
че черна нощ е,
друго нищо няма,
под клепките ми ще умират залези,
а здрачът,
натрошен под стъпалата ми,
ще скърца,
ще забива стъкълца,
ще плюе кръв,
ще ми горчи,
до втръсване.

вторник, 24 февруари 2009 г.

Come

Your touch spreading warm waves all over my fingers.
Falling words into silence. On my face weren’t tears.
Just some drops of the rain. The caress of the spring.
Gentle breath in my hair. And no pain. And no fear.

Come with me in My forest at the edge of the night.
No one never knew this place exists.
There are magical streams bathed all in the moonlight,
Starry trails in the water, sheer light morning mists.

Weeping willows projecting shady grids on the gravel,
Mossy boulders embraced by the reeds, water-lilies,
Tender rainbow reflections at down in the grass.

Come and listen the stories of the whispering maples,
watch the dance of the sun rays and follow the wind...
Feel the heart of the wood. That's nowhere. That's us.

неделя, 15 февруари 2009 г.

Delirium /en/

(transl.)

Call me when get overriped
The rapsberries in the Garden of sorrow.
When in the dark of the alleys, at night,
quick sands give birth to thin flowers.

Once the hope grows up with purple blind rage
speak loudly, don't stop till I hear your call.
Go, but beware the wind-mills, 'cause they
turn quickly, squeezing phrases, words, all.

When the river stones begin a tender speech
Send me a message of love in a bottle.
But save, if you please, all these banal things
all kisses, and waltzes, and swings near the water.

And if it happens that you dream awake
my stairs in weeds, in deep and slimy swamps
with all the nasty butterflies of pain
over the sheer laces of my deluded mind

Take mercy on me, spare me a day of yours,
borrow me that frail memory of men,
wrap in a paper something little and worthless
and enter my castle, there aren't walls left.

Give me a magic drink to calm that fever down
my eyes are two dusty Atacamas...
Then drop the curtains or make fall the night
and save me, please, from all my madness.

понеделник, 9 февруари 2009 г.

Сънна нишка

Смехът ти се изтърколи по устните,
игриво се заплете из косата ми.
А после се разля като милувка
и нежно ми загърна рамената

онази пролет, скрита между пръстите ти.
Да, зима бе. Но с пукот тих цветята
в скованата от студ земя възкръснаха.
Смехът ти се претърколи. И падна.

На двора нещо с трясък се обърна.
Изграчи странни думи в тъмнината.
Ръцете ми неясно те обгърнаха.
И хванаха пронизващ леден вятър.

На двора се протегна тежка сянка.
Да, сенките тежат. Като отсъствия.
С протяжен вой напука тишината ми.
И нещо в мен, копринено, се скъса.

четвъртък, 1 януари 2009 г.

The Stranger's Love Letter

Every time when the loneliness' twisting your soul
with her dark icy blade, my beloved,
think of me, of my eyes, of my voice and my call.
Do you know?
I am million centuries old,
many thousands of miles far away,
but in your heart true love's melting tenderly all
dimensions, all times and all spaces.

We will meet where the sun is caressing thin flowers,
in the deep of the forest who still loves the wind.
On the shores of the Lost land from many forgotten
you'll be dew on the leaves, I'll be clear mountain spring.

Just don't fear the storms, they are deeply instable,
they are feeding with darkness, you are child of the stars.
Take a spark of my love, light a candle and maybe
we will pass through the gates, reunited in One.

Търсене в този блог

Архив на блога