понеделник, 27 октомври 2008 г.

Мисли

В тънички клонки се люшва дъжда
и по тревата покапва мъниста,
в нея прошарено спи есента.
А по прозорчето стичат се мислите ми.

Вятърът роши килим от листа,
всяко - по своите багри единствено,
старец, на края на сенките спрял,
махва с гребло и помита ги. Мислите.

В кошче ракитено мърка денят,
сгушен на прага на бедна женица,
драска по плочките риж котарак,
мокри перваза, разплисква ми мислите.

Всичко се спуска по стръмна дъга,
хладен порой, мръсна пяна и листи.
Всичко тече, даже моят сив свят,
а подир мислите капе мъниста.
 

четвъртък, 9 октомври 2008 г.

Да се стича живот по стеблата

Някъде, в някое кътче далечно на лятото,
се е свило треперещо цялото земно спокойствие.
Като въздух, трептящ под задрямал на слънцето вятър,
като мила усмивка по нежните устни на спомените.

Някъде, в някой забравен килер на душата ми,
сбира мухъл сломената воля различна да бъда,
в някой скрин с нафталин, пълен с дрехи ненужни и стари,
с малко тъжен космически прах и копринени нишки по ъглите.

Някъде, в някой затънтен тунел на сърцето ми,
се е скрило страхливо цялото ми хладнокръвие.
А когато притихна, приплъзва лениво по нервите
и прескача из пулса ми морзово нежно "да тръгваме".

Накъдето ни видят очите да тръгваме, даже посоки да няма,
да ни гали земята ронлива и меко да лепне под пръстите ни,
да се движи светът неуморно из малките къщи на мравките.
Да се стича живот по стеблата. Да не спира. Да ни погълне.


 
 

четвъртък, 2 октомври 2008 г.

Краят на думите

Огъва ламарината на мислите ми
това потракване на капки дъжд по листите.
На ключове, загубили вратите си.
На зарчета по плота чер на нищото.
На чаши, изхабени от наливане.
Във онзи малък град без точно име.
Когато всяко днес и вчера, всичко
увиснало е на ръба на сричките.
И няма вече време за обичане,
и шарките на буквите са змии,
а думите са течни полуистини,
разплискани горчиво по стените.
Когато спя на топлото ти рамо.
До меките пожари на очите ти,
до нежната ти сила и до пламъка
по устните ти. Сетила незримото
на онзи прост космически синтаксис,
по силата на който теб те има,
по силата на който сме измислени,
по силата на който друго няма.

Търсене в този блог

Архив на блога