събота, 27 септември 2008 г.

Всички твои усмивки

Всеки ден тя осъмва премръзнала,
до окъпана в утрото маса,
със среднощни въздишки поръсена,
неразтребена и порцеланова,
и със весели, бляскави локвички
слънце сънено и малко зъзнещо,

с колене от росата изтръпнали,
свити в плетеното на столовете,
цяла нощ е рисувала къщички,
в ясносиньо, и жълто, и огнено,
с непонятни цветчета по стълбите,
с твойте стъпки навред по дворовете,

има пъстро по края на пръстите,
и дъга по ръба на зениците,
и умора проникнала в китките,
от дланта чак до лака на ноктите,

цяла нощ е разчитала приказки,
там, по звездната плът на небето,
цяла нощ е подреждала в мислите си
с разпилени безредно къдрици,
и чертици солени по бузите,
в малки перли, избили по миглите,
всички твои усмивки изгубени.

вторник, 23 септември 2008 г.

Нали?

Дъхът ти - буря в дъното на кладенец
от зимен студ и борови иглички.
Как реже тишината по паважа ти
и каменно тревичките пронизва,
как въздухът проскърцва по листата,
"обича ме", скрипти, "не ме обича",
а аз съм просто капчица на вятъра,
невинно от окото ти политнала
и можеш още дълго да ме плачеш
с бездънното на своите зеници,
или да ме затвориш в стъкленица,
или да ме подхвърлиш във пустините
на парещи от треска прашни скитници,
или да ме налееш тихо в чаша
и с пълната луна да ме изпиеш,
или,
или
или да си отгледаш рибка,
или да напоиш със мен врабците,
или навън в лехите да ме плиснеш
и малко синьо цвете да поникна,
и тайно да ме носиш до гърдите си,
и много тайно да ти шепна името...,

и някой ден (нали? ...) да ме обикнеш.

понеделник, 22 септември 2008 г.

Обич

Скрила обич в джобовете, тя
стъпва без да поглежда зад себе си.
Под нозете й шепне тъга,
нежен огън в очите й свети.

Няма дом, има целия свят,
малък пристан сред сивите бури,
Късче делник, парченца тъга...
Гледа бъдещето, свита в една,

овехтяла от минало дреха.
Всяка сутрин се буди сама.
Има само едничка утеха,
че там долу, край вечния бряг,

капитанът на бурите идва
всяка вечер и двама седят,
леко хванали пръсти, и тихо,
мълчаливо допрели тела.

вторник, 16 септември 2008 г.

Есен

Пожълтяла трева и листенца със връхчета сгърчени.
Докъдето вървях пустошта бе посяла печал.
Бе дошла есента с пукот тъжен на скършени съчки,
бе заронила едри сълзи из морета от кал.

И хвърчило хартиено спря уморено в краката ми,
с цветове избледнели, с дълбоко втъкана тъга,
а по влажния, хрускащ чакъл край брега на реката,
бледи сенки нареждаха с вятъра шах от листа.

И кристалчета захар проблясваха в пръстени чаши
- малки призми, затворили летния слънчев пожар,
дребни спомени с цвят кехлибарен и дъх на глухарчета,
топлина за из път и парченца строшена дъга.

В този сутрешен хлад аз дълбаех слънца със подметките си,
будех рохката пръст и издишвах цветя от мъгла,
лющех малки звездички боя от заспалите пейки
и не мислех за теб, и не плаках. Заплака дъжда.

понеделник, 15 септември 2008 г.

И ще бъда в косите ти песен

Още помня отблясъка топъл
в твоя поглед, разплакан от нежност,
изтънял извънмерно от обич
с тънки ивици сляпа надежда.

Помня тежките рани, вдълбали се
не във броните, а във сърцето ти,
там, на всяко протрито стъпало. 
Ти убиваше части от себе си.

Помня как на раздяла се стичаше
любовта ни по плочите каменни,
и пръстта се пропи от обичане,
и прахта от сълзи се задави...

Всички войни отдавна са мъртви, 
под студената гръд на небето,
но със вкус на метал още скърцат
по небцето ти старите клетви,

още бродиш с ръжда по доспехите
по забравени бойни полета
и прозира душата под дрехите ти.
Във ръцете си сбирам утеха

утре сутрин, когато пропаднеш
в сън безпаметен, смазан от треска,
аз ще дойда с цвета на зората
и ще бъда в косите ти песен.

И ще бъда молитва по устните ти,
светъл лъч във дълбоките бездни,
ще ме гледаш с очи несъбудени...
а пред нас ще е цялата вечност.
 




 

събота, 13 септември 2008 г.

Разпиляно

Какво пък толкоз им стана на думите?
Заваляха нощес по асфалта
и напразно ги виках на устните си.
А ги виках, додето не капнаха.

И какво пък им стана на музите?
От любов заболя ги главата ли?
Обикаляха с погледи луднали,
оглушали от лунни сонати.

И къде си изгубих преструвките?
В кит на дъното на океана ти?
Днес почиствам си буква по буква
изреченията - от пяната.

А ума си къде го изгубих...
Във очите ти? По паважите?
Песъчинки от него - по дюните,
а останалото ... Не е важно.


 

петък, 12 септември 2008 г.

Там някъде

Там клоните се кланят до земята,
а локвичките плачат до обяд,
заронили сълзи от течно злато.
В тревата змиевидно се топят,

засъхват по лъжичките и чашите
на слънцето вечерните огньове.
Небето, като гъста синя каша,
прелива и се стича по столовете.

А нежните ресници на завесите
пропускат във дланта ми топъл здрач.
Бълбука кадифена неизвестност 
зад тънките прегради на клепачите ми.

Там, някъде, притиснат между пръстите ти,
светът ми тихо спи. И аз не плача.

сряда, 10 септември 2008 г.

Неуловимо

Когато тротоарите потракват
под още несъбудени токове
и, свита, утринта пулсира бавно
по мойте тихо спящи слепоочия,
а улиците вън, в дрезгавината,
подреждат се по вчерашните спомени

и птици, заслепени от зората,
с перата си продраскват по прозореца ми,
и още из кръвта ми лепне лятото
със шепот на разцъфнали тополи,
със хиляди лениви аромати,

в сумрака на смълчаните дворове,
в студените сълзички по тревата,
в самотните саксии на балконите,
в изтърканите летви на стоборите
по тъничките жилки на листата,

помръдва леко нещо необятно
във малката си същност тъй огромно,
в ранимата си крехкост - непознато.
И всеки път, преди да му отворя,
заспивам. И го разпилява вятъра...

понеделник, 8 септември 2008 г.

Тъжно времето спря

Девет пъти си тръгвах - водата кристална ме връщаше.
Дълго гледах и слушах как пее със звънка снага.
Седем залеза в песни превърнах преди да се мръкне.
Три по три в огърлица нанизах най-нежни цветя.

Потъмня, помътня светлината в ръцете ми, здрачните,
страшни думи зарових по склона на стръмния бряг,
закачулени сенки луната в реката завлякоха,
и проплака прозрачната, чиста и бистра вода.

Сто лета преброих, премълчани в напразно очакване,
сто реки се изтекоха тъжно от извора бял,
сто по сто песъчинките пак се слепиха на камъни...
После времето спря. После нямах какво да броя.

Тя знае колко малко значат думите...

Очите ти танцуват сарабанда,
по медния килим разплискват синьо,
небето есента попива жадно,
с кипящ лазур градините залива.

От погледа ти капчици се стичат
в искрящото море между листата.
Тя знае колко много я обичаш.
Ти знаеш колко цветна е душата й.

По пръстите ти скита късно слънце,
запазило милувките на лятото.
Тя трепва миг преди да я прегърнеш,
в косите ти заплита светъл вятър.

Ръцете ти рисуват топло устните й
и нежните извивки на брадичката.
Тя знае колко малко значат думите.
Ти знаеш как безмълвно да обичаш.

сряда, 3 септември 2008 г.

Крехко равновесие

Понякога не разпознавам погледа си.
Зеленото е толкова студено,
и с толкова иглички от олово,
че още малко и ще изсивее.
А истинският цвят е само спомен.

Понякога не разпознавам себе си.
По-скоро - подозирам огледалото,
че някак ми подменя отражението.
В такива дни дори кръвта във вените ми
е чужда, запалима лесно течност,
във крепости от крехко равновесие,

готово всеки миг да се пречупи,
готово всеки миг да изкрещи по устните ми.

Търсене в този блог

Архив на блога