неделя, 31 август 2008 г.

На осмото квадратче

Започна от квадратче във тетрадка,
с чертичка от заострено моливче.
От малки петънца небрежно лято
по стихове на влюбено момиче;
с засъхнали отдавна аромати
по морски песъчинки между листите.
Със фигурки, нахвърляни в тревата
и с думите на бялата царица.

Започна на шега с рефрен от детството,
с полепнали от прах подметки слънчеви
и вечери пропити от вълшебство,
и утрини с канелен дъх поръсени.
Със приказки за влюбени принцеси,
за рицари и духове във пръстени..
Премина лабиринта на сърцето ми,
изтече като есен между пръстите,

и стигна до пролука сред листата,
там, някъде на осмото квадратче*,
по гладката повърхност на душата ми.
Потръпнах, покосена от мечтата
на сянката, пресякла огледалото.
Прехапах устни, за да не заплача,
че сълзите ми толкоз малко значат...
Дъската се разми диагонално.
С надежда там, на осмото квадратче,
пристъпи смело плаха пешка бяла.
 




*"Можеш да станеш пешка на Бялата царица, ако искаш, тъй като Лили е много малка, за да играе; и ще започнеш от второто квадратче: когато стигнеш до Осмото, ще бъдеш Царица "
Алиса в огледалния свят, Л. Карол

петък, 29 август 2008 г.

Странник

Както винаги върви бавно,
много бавно,
и стъпва направо.
Прехвърля през една плочките,
край бордюра превърта спомени.
На ръба на деня застане ли,
с часове ще изпраща залези,
и дълбоко ще вдишва любов.

Има дни ... несъбуден седи
в кафенето до прашната гара
да следи силуети зад ъгъла.
Преградил е два-три булеварда,
все очаква сънят да си тръгне,
и унесен високо на бара
сипва облаци, с малко сълзи,
и с любов тъжни листи изписва.

Има дни ... не познава умора,
добродушно със времето спори,
и дели хоризонта с гълъби;
на тавана му спят ветрове,
по балкона строи замъци.
В лист хартия събира светулки
за жената с неделните стъпки,
и със изгрев по устните.
С далии.
Като въглен изгаря го, вярно.
Но когато я хвали,

от очите му капе любов.

Отблясъци

Разлива се небе със цвят на амбър,
топи се като мед по него слънцето.
По клепките полепва - старо злато,
с ресници от отблясъци поръбено.

На двора - песъчинки светлина,
трептят по тънки струни сред листата,
в лехата капе слънчева роса -
потекъл хоризонт със дъх на праскови.

Ленивото потракване на чашите
полюшва меко топли обещания,
размили тук-там фината позлата,
събрали в сенки шепота на вятъра.

Чертици от писмото на безкрая
проблясват по лъчистата стена,
до нишките на къс искряща паяжина.
Във центъра й, спряла - вечността...

сряда, 27 август 2008 г.

Още не

Тихо спят опустелите улици
в този град, който още не е.
Шепнат къщи в мъглата забулени,
от олуците капе небе.

Звездни стъпки из калните локви
- мракът пие дъждовна вода.
Над града с неизвестни посоки
невъзможни съзвездия бдят.

Тук покани ме много отдавна,
но забравил си сигурно, че
часовете текат наобратно,
а понякога спират съвсем.

Зърнах крайче от твоята дреха,
силуета ми мярна за миг
там, зад ъгъла. После поехме
всеки своя път, както преди.

Аз - към моето крехко начало,
ти към края на стария ден,
"Богове сме" ми каза тогава, но
богове ... ние още не сме.

вторник, 26 август 2008 г.

Сътворение

Пристъпяйки, завихряше листа.
Сърцата ни завърташе, проклетите.
И питахме страхливо: докога?
Във отговор - разтапяше комети.

Очите й - две тъмни езера.
И колко много битки там се водиха...
В кобалтово потънал бе светът,
а горе небосводът беше огнен.

Извайваше ни - фигурки от пръст,
оформяше ни от червена глина.
Заливаше ни всяка вечер. С дъжд.
В морета плувна райската градина.

Сега записвам, скрит във полумрака,
през краткия си ден между потопите,
за многото си смърти с вкус на пясък,
които, в кал превърнат, да си спомням.

Ще кажете - сърцето ми е глина ?
Да, знам. Но там, до влажната стена,
нетленна и съвсем неразтворима,
отгледах си във мрака чер душа.

понеделник, 25 август 2008 г.

Безкрайност

На прашен кръстопът бе спрял света,
край фигурки от времето загърбени,
загърнат в плащ; и гол пред вечността.
Изтъркан и съсухрен от превръщане.

Съсипан от дълбокото мълчание
на тъмните горчиви хоризонти,
изписваше в прахта самопризнания.
За нежните ни утрини си спомних.

По сухите листенца на земята
тълкувам колко пътища останаха.
Събирам и разделям непонятности,
превъртам тежки нули до безкрайност.

Да, спомням си за нежните ни утрини,
когато този свят се бе смълчал,
минутка-две преди да се събудиш.
Звънтеше по стъклата тишина.

Онази стара ваза до прозореца
разлистваше пастелени цветя,
часовникът бе капнал от умора,
и пак на кръстопът бе спрял света.
 

събота, 23 август 2008 г.

Вятър

"Но у всеки мечти дето има
спи тъжно една мандолина
в празнина музикална от мрак"

Маларме


Потече тюркоазената вечер
по цветния мотив на водна чаша,
размиха се безшумно цветовете
и плисна от небето тишина.

В дома ми влезе тъмен нощен вятър,
и сенките в ъглите разлюля,
по мрачната повърхност на стъклата
посипа фин, студен, вълшебен прах.

Просмука се дъхът му зад витрините,
затворили сто века самота...
Подхвана тъжна песен мандолина,
по струни тънки от беззвезден мрак.

четвъртък, 21 август 2008 г.

Върни ми света

Тази нощ тъмна кръв се изля
в стара, прашна, напукана кана.
И в небето ръждиво сега
две луни ми намигат пияно.

И ми пеят. С ужасен фалцет.
На небесни цветя се преструват.
Знам ги аз. Невестулки са те.
По ръба на бръснача танцуват.

Ти налей ми. Недей се скъпи.
Знам я аз, тая твоя почтеност.
С нея всичката риба изби
и наряза на тънки мезета.

Ах, онези звезди отлежали
пак проблясват в очите ти... Спри.
Не бъди до последно нахален.
Мъж бъди. И света ми върни.

неделя, 17 август 2008 г.

Древна

Изтърках и последните обувки
да търся в пустотата своя смисъл.
Еони обикалях празни улици
до онзи дом за стари звездни скитници.

Излъсках и последните си мисли,
с кристалчета лъчисти ги полирах.
Да бляскат през безкрайното ми скитане
в тунелите на прашни лабиринти.

Изрязах всички ъгли на сърцето си
да мога през вратите да премина,
претърсих всяко кътче непревзето
сред древните назъбени руини.

Запалих и последните си чувства,
издигнах ги, да светят там, във мрака,
с миро полях безумните си устни
и сричах древни думи скрити в пясъка.

А там, зад най-последната завеса,
видях зазидан пътя към дома си.
Изплаках си последните надежди.
И чакам скоро въздухът да свърши.

петък, 15 август 2008 г.

Във мрака тих на времето

Не зная как успях да се изгубя
в отблясъка нефритен на очите ти.
Дъхът ти беше тиха нежна буря,
закръглила в дланта ми топли вихри.

Не зная как... Във мрака тих на времето
за тебе пазих слънчевия спомен.
Родена, смътно помнех, че съм нечия,
след всяка малка смърт възкръсвах твоя.

Днес всеки ден усмивката ти виждам,
разтеглила стотици чужди устни.
А колко твои двойници обикнах
и колко пъти сляпо те пропуснах...

Ти днес стоиш пред мен неземно хубав,
в съня ми си дошъл на пръсти тихо.
Поспри при мен, любов, не ме събуждай,
за миг поне да бъдем двама, истински .
 

четвъртък, 14 август 2008 г.

Не можеш да ме имаш

Не ме очаквай рано тази сутрин
- онази тежка брава пак заяде.
Дори и не успях да се събудя!
Какво, за Бога, толкова ми даде?

Или ме омагьоса да остана...?
Не бива да играеш със стихиите.
Сега оглеждам щателно тавана.
Приличам ли на влюбено момиче? 

И после, ако беше като хората,
обувките ми нямаше да скриеш.
По дяволите, даже хвърли в огъня
вълшебната ми рокля на силфида.

Прозорецът направо ми отказа,
- напразно си надрасках маникюра.
И тези кални стъпки по перваза,
по пътя долу, после по бордюра...

Затворът ти сега изглежда диво;
корниза над вратата ти напуках.
По пантите изби вода ръждива
и плевели надничат през пролуките. 

Не, не се сърдя, просто чупя скрина.
И казах ти : не можеш да ме имаш.
След някой ден от теб ще си замина.
През онзи процеп, вляво от камината... 
 

сряда, 13 август 2008 г.

Пантофите са зидове /pin4e/

Не можеш да отплаваш, Капитане.
Платната ти са срастнали за котвата.
По дяволите, даже Господ прати...
Бардаците са ти попили в костите.
През руля е прокарало мушкато,
с дъждовни гръмотевици поливано.
Не се прави на стреснат, тарикате.
Пантофите са тежки като зидове...
Отсъстваш като божие присъствие.
Хвани пристанището и стани амфибия.
На мачтата като Иисус възкръсвай!
Не гледай океани в телевизора си.
Отдавна гларусите са покойници
над бурното къпалище на рибите.
Рибарски мрежи вехнат над прозорците.
Жена ти беше винаги невидима.
Така ли ще опитомиш моретата?
(Брадясва вятърът на капитаните...)
Плъха ли ще удавиш вътре в себе си
или на бряг и камъни ще станеш?!

Автор:pin4e

вторник, 12 август 2008 г.

Делириум

Повикай ме веднага щом презреят
малините в градината от крясъци,
когато във сумрака край алеите
цветя се вдигнат из подвижни пясъци.

Надеждата когато с бяс поникне
звънни ми, викай силно да те чуя,
пред вятърните мелници не спирай -
въртят се бързо, хищно мачкат думите.

Когато проговорят нежно камъни,
писмо прати ми в някоя бутилка.
Но моля те, спести онез баналности...-
целувки, валс и люлка под звездите.

А случи ли се да сънуваш буден
как стълбите ми плувнали са в бурени
и как танцуват луди пеперуди
по фините дантели на заблудите,

над мен смили се, жертвай някой делник,
вземи назаем онзи хилав спомен,
увий във вестник нещо непотребно,
и смело влез - стените са съборени.

Налей ми нещо против тая треска -
очите ми са прашни Атаками,
нощта спусни, или поне завесите,
а после ме спаси от лудостта ми...

-----
Virus

неделя, 10 август 2008 г.

Ouroboros

Затрупана във утрото на времето
под тонове космическа безпаметност,
понесла на света невръстен бремето,
проблясвам с люспи в бездната, удавена.

Във тези заредени с взрив вселени,
потънали в първична тъмна маса,
събудена опашката ми блесва
и пак угасва, сляла мрак със мрака.

Очи не трябват, няма цвят, ни тонове,
не чувам нищо, само своя пулс,
в кръвта студена плуват, неоформени,
частици от самотния ми дух.

В света сега описвам нежни кръгове.
По плочките ми лепне тишина.
Дъхът ми следва звездното потръпване
начало съм и край; и съм сама.

събота, 9 август 2008 г.

Забравени

Две стълби, поизтъркани от времето,
две шепи пръст до храст от диви рози,
вратата стара с цвят на диви кестени
и тъмните решетки по прозорците.

Не помня ясно как от тук си тръгнах,
прекрачих прага право към дъжда
и с всяка моя крачка ме облъхваше
смразяващ на забравата дъха.

Тук всеки ден поспирам с поглед втренчен
до бялата пропукана стена...
Но нямам смелост вътре да погледна,
по клепките ми мокри лепне страх.

И нещо чакам. Ти да спреш навярно.
Че камъчета пукаха в нощта
под стъпките ни... Помня, бяхме двама
преминали вратата на света.

петък, 8 август 2008 г.

Бягай ...

Когато с теб повеждахме армади,
опънали с душите си платната,
към злобата на някой Торквемада,
сред пламнали от тиха лудост клади,

вървяхме, само път напред да имаше,
не спирахме когато ни болеше,
пълзяхме, изтощени от умиране,
но вкопчени в живота безутешно.

Кръвта пролята бавно ни прочисти,
от дробовете кашляхме безумия,
съсякохме нелепите безсмислици
с фатални като меч двуостър думи.

Но твърде скоро след това заспахме,
пропити от фалшивото величие,
безкрайно уморени да се мразим,
все още неузрели да обичаме.

Днес знакът на дланта ти значи милост,
покълнала дълбоко във сърцето ти
и в тънкото на пръстите ти скрита.
Опивай ме, но само със утеха.

Недей събужда, моля те, надеждата,
че някой ден отново ще си върна
онези непристъпни стари крепости
и корабите в бездната обърнати.

Недей разгаря болната ми вяра,
погубила в мен две-три Александрии.
Ела и затвори с дъха си раните,
вземи си всички спомени. И бягай.



четвъртък, 7 август 2008 г.

Гора

Шумящото полюшване на нещо
ревниво скрито между светлосенките,
което се е вкоренило във сърцето ми,
без тънките му пръсти да усетя,
извива се тъй както диша вятърът
в щадящата покривка на листата,
нашепва ми за тайни с цвят на ягоди,
подмамва ме в просеки непознати,
и аз оставям леките пътеки,
поемам към сърцето на гората.
Обърна ли се някой път полека,
съзирам само късчета от лятото.

До теб

Очите, натежали от безформие,
горчиво търсят цвят по хоризонта;
от сивото подгизнал е просторът
и капе по асфалта дъжд оловен.

Да седна тук до теб сама поисках.
Градът наоколо бе страшно посивял,
бордюрът бе покрит с отровни мисли,
а ти - ранен, сломен, до болка сам.

По плочките сега танцуват птици
с пера от прах и пепел, с клюн от мрак,
звездите по прозорците се стичат,
и лепне по паважа звездна кал.

Да, зная, ще е страшно тази вечер,
ще чакаме с години сутринта;
във този свят от сенки полудели
ръка провирам в твоята ръка...

Търсене в този блог

Архив на блога