понеделник, 30 юни 2008 г.

Да се загубиш


Две стари, пропукани каменни стълби  ... Вратата беше масивна, но по избелялото вече дърво ясно се бяха вдълбали годините и прах ги беше посипал. Диви рози се вкопчваха в олющената мазилка на бялата стена и леко досягаха дървена рамка на затулен с пожълтели вестници прозорец пресечен с метална решетка ...
В началото бе съвсем безобидно. Просто поредното déjà-vu, което се опитах да подмина с престорено безразличие.
Но не успях.


Всеки път погледът ми жадно попиваше всяка подробност и с мъка се откопчваше от притегателната сила на това място. Всеки път- все по-трудно преодоляваше силата на този необясним магнетизъм. Нещо в мен се размърдваше лениво, извиваше се неспокойно, нашепваше ми странни думи, нещо  ме присвиваше в слънчевия сплит  и смътни спомени проблясваха,

за да угаснат частици от секундата по-късно. После всичко потъваше в меката мъгла на забравата, която милостиво ме полюшваше ... до следващия път.

Решах ли да мина по тази улица на път за работа, ровех трескаво във всяко кътче от съзнанието си, за спомените, които изглежда никога не бях имала. Бе смесица от копнеж и припряност, която караше сърцето ми да бие лудо при всеки проблясък от неизживените спомени. Чувствах се чужда на самата себе си с тази белота в паметта. Усещах и добивах все по-голяма увереност с времето, че там по някакъв начин се крие най-същественото от живота ми, че беше жизненоважно да разбера...
Когато това стана непоносимо, започнах да търся начин да възкреся странното минало, над което плътна завеса се беше спуснала. Започнах, в началото  напълно импулсивно, а после все по-целенасочено, да събирам всичко, което по един или друг начин ме караше да усещам
същата тръпка, както пред напуканите стълби. Изрязвах снимки от вестници и списания, записвах сънища и откъси от книги, имена, проучвах хората, чиито лица ми навяваха силна  носталгия по нещо, което не си спомнях да съм притежавала.
Събирах всичко това и разглеждайки го се надявах паметта ми да поддаде под тежестта на този щурм от "проблясъци"... Напразно. Отдръпнах се от хората, занемарих работата си, започнах да се чувствам зле физически и в един момент ме обхвана апатия, засилвана от есенната мъгла навън и мрачното, сиво време.
Някъде по онова време започнах да се губя.
Не помня точно кога се случи за първи път. Беше все през ония навъсени ноемврийски дъждовни дни, когато твърде малко неща вече ме вълнуваха и душата ми се беше свила на топка някъде там, в едно далечно кътче от сърцето, и скръбно линееше. Бях си взела дълъг отпуск "по болест", макар да нямаше лекар на земята, който да каже каква е болестта ми.
Обикалях стаите, подреждах вещи и спомени, и нещо мислех, и бях така далече от мислите си...
При една от тези екстатични обиколки бях тръгнала от хола към кухнята и трябваше да прекося малкото коридорче, което служеше и за антре, и където, по това време на деня беше по-сумрачно от всякога. Странното усещане, което ме извади от апатичния унес, се появи веднага щом затворих зад себе си вратата към хола и се озовах в антрето. Отначало не можах да разбера какво точно не е наред. Тъмнозелената стенна закачалка си беше все там, отляво на входната врата, поставката за чадъри се мъдреше в ъгъла до голямата саксия с някакво цвете (от майка ми, така не го запомних какво е..), шкафът с обувките ... Първо - сега нямаше шкаф за обувки и последните бяха наредени направо на пода, върху килимче до стената. Бяха твърде много и непознати, а тези най-вкрая бяха мъжки ... Невъзможно. Стомахът ме присви. Усетих и особено пристягане в слънчевия сплит, както насън, когато се канех да политна ... За момент помислих, че е сън. После загърбих тази мисъл и смело  се доближих до ъгълчето с обувките. Не беше мираж. Можех всичко да пипна и да разгледам подробно. От шкафа нямаше и следа, от моите обувки - също. Сякаш бях в антрето на някоя чужда къща. Обърнах се надясно, където трябваше да е остъклената врата към кухнята, но там нямаше нищо. Само празна стена с избледняла ламперия. Светът пред погледа ми се залюля.
---

неделя, 29 юни 2008 г.

Водно конче

Синьозелена иглица с плащ от проблясъци слънчеви,
нежно над двора прелита с леки прозрачни крилца,
скрили ухания утринни, късчета цветни - дъга,
в  млечно сияние пърхат, и любопитни, и тръпнещи. 

Тънко телце изумрудено в роба от фина мъглица,
пратеник тайнствен от някаква много далечна страна,
кацва в дланта ми - невинна, скитаща малка душа,
ситно с крачета пристъпя, кротко накланя главица.

Носи вълшебно послание, скрито в цвета на очичките,
песен реди ми без думи, мъката в мен разсъблича,
тайни изписва забравени в моята тъжна ръка,

танцът му, стоплил сърцето ми, бавно променя света,
сини цветчета разцъфнаха дето растеше печал,
приказка в мене събуди с цвят на планински кристал.

събота, 28 юни 2008 г.

Пясък

Ронят се шепотно пясъчни кулички-спомени,
вятър и слънце разнищват ги зрънце по зрънце,
пластове тънки - страници в книга съдбовна,
бавно разпадат се в купчинка лятно безмълвие.

С съсък извайват в руините призрачни дюни,
трепкат сред тях в маранята лъчисти миражи,
леко изтичат през пръстите тайнствени думи
- времето пише от пясък поеми на плажа...

После рисува под тях бледожълти картини
- фини треви от извивки и сенки-моливи,
лее от формички вятърни странни градини,
в мидички пълни море и цветята полива.

Ронят се пясъчни кулички, сриват се камъчета,
слънце златисто проблясва, брои песъчинките,
джунгла пустинна поглъща самотния замък,
тъжно загубил поредната схватка с годините.

четвъртък, 26 юни 2008 г.

Просто захарче...

Има толкова много неща, за които и дума не казах:
бях отронен лист орехов, лодка по тъмна река,
бях перцето, понесено в тихи спирали от вятъра,
бях снежинка в лавина, прашинка от буря, сълза.*

Но за теб бях 'сладурчето' в лудия свят на витрините,
и помисли ме лесна, щом с южна любов те залях,
похаби ме с целувки, със клетви, с лъжливи усмивки,
с обещания толкова сладки, че даже сега ми горчат.

Пожела ме греховна и глупава, както и днес ги мечтаеш,
нарисува ме смешна, удобна и някак безумно добра,
прекрои ми крилата насън, размени им коварно местата,
и се смя до припадък, доволен, когато политнах в калта.

А сега ме посрещаш така, сякаш виждаш прозорец.
Очила си си сложил - по-лесно да гледаш през мен,
слушаш лятната глъч, но едва ли - какво ти говоря...
И съм пак... просто захарче в твоята чашка кафе.

----
*"Бях дъждовна капка в небето, бях най-далечна звезда,
бях дума сред буквите, бях в самото начало книга..."
Талиесин, "Битката на дърветата"

сряда, 25 юни 2008 г.

Светлосенки

Плъзват из пролуки между плочите,
гънат се в тревата като змии,
шарки въпросително проточват,
сбират се в полите на покривката.

В извора на бялата дантела,
хвърлят причудливите си мрежи,
слънцето лъчисто ги разделя,
вятър пак лениво ги премрежва.

Трепкат по лъжичките игриво,
в сянката ажурна на листата,
чайника полазват и не спират,
скачат по бръшляна на стената.

Нежно омагьосват и на двора
мислите ми сънно залюляват,
слизат през вратата на умората,
шепнат ми, унасят ме... залязвам. 

вторник, 24 юни 2008 г.

Яна Кременска (избрано)

Това безкрайно чакане на нещо...

Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки...
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.

*********

Молитва II

Да не показвам радостта си.
Да свикна да я обуздавам
и да крача
по улиците като всички.
Единствено понякога на птиците
да доверявам щурите си мисли.
Да търся смисъла на тъжната потребност
да се превръщам в крачещо подобие.
Да пазя атомите стронций
във мен да не избухнат.
Понякога насън крещя от ужас.
Душата ми се мята като полудяла,
душата ми не иска тялото си...
Да се науча да не забелязвам
крехкостта на съвършенството,
което съм открила в стръкчето трева.
Най-после да се подчиня,
стиха си да обеся на прозореца.
Внимателно да гълтам дозите безочие.
Да оцелея... Да не искам повече.

****************

От очите ми тръгват по миглите...

От очите ми тръгват по миглите
пъстри мисли за циганска обич.
Лудо слънце в кръвта ми наднича,
а душата ми лятна и гола
мургав стан кърши бавно и знойно
със езически китки и глезени.
Като струна греховна и стройна
търси ритъм за своята песен.
Мойте пръсти са вятъра, тръгнал
да разроши внезапно косата ти.
Ти не можеш от мен да си тръгнеш,
а и всъщност не мислиш да бягаш.
Мойте устни са тъмния извор,
в самодивски танц омагьосан.
И когато за теб се усмихвам,
ти и буден сънуваш магьосници.
Аз съм всичко, което си нямал,
а кръвта ти за него е викала...
Дай сега да поплача на рамото ти
от безбожното си всесилие!

*************

Защото


Защото само тротоарите са будни
и дишат с нечии позакъснели стъпки,
защото тази нощ навярно ще се сбъдна
и с теб ще се събудим други утре,
защото някъде във мене се обажда
оная моя непокорна същност
и името й сигурно е жажда,
покълнала от тънкото на пръстите ми,
защото думите ми, тръгнали към тебе,
приличат на развързан вятър
и любовта ни сигурно е време,
забързано към някакво приятелство,
защото сме забравена материя,
дошла от миналите ни животи,
защото с теб ще се намерим
след най-последното защото.


------------
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=284&LangID=1
http://www.hulite.net/modules.php?name=Authors_Text&sa=show_alltext&username=alisa

понеделник, 23 юни 2008 г.

Непокорно

На моята мила мъничка Яна, да пази чистото, детското, слънчевото
в сърцето си ... дори след хиляди години ...!


Искате "най-после" да порасна,
в сиви дрехи блянове да скрия,
мисли непристойни да изтрия,
после да си сложа скучна маска.

Казвате - мечтите да завържа,
примерно крилете им да срежа,
камъни и кал по тях да хвърлям
чак до сетна капчица надежда...

Няма. И след хиляди години
пролетна, ще тичам по росата,
вихърна ще бъда като вятъра,
грешна, непокорна, закачлива...

Даже да осъдите предвзето
в ерес странна моята усмивка,
лятната ми слънчева молитва,
култа ми към птиците в небето,

в мрака злободневен на тъмницата
там, зад лицемерните решетки,
тайно ще говоря със звездите,
и до болка пак... ще бъда себе си.

неделя, 22 юни 2008 г.

Безсъници

"Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи."
Яна Кременска


По клоните полепна тишина,
парченца мрак порязаха тревата,
строшеното небе проби реката
със режещи звезди и с къс луна.

Но паяче сребристо изпълзя
от просеките мрачни на гората,
закърпи филигранно тъмнината,
оплете нежно спящите листа,

прехвърли се лениво през стобора,
над сенки избледнели от умора,
и стряхата поръби със магия.

Поспря се на перваза да пришие
неясни лунни знаци по стъклата,
и сън заплете тихо по стената...

петък, 20 юни 2008 г.

Бард

Мандолина прехвърлил през рамо,
твърде рано живота прозрял,
джобът - празен, сърцето - голямо,
той върви и във студ, и в печал.

Нощни сенки танцуват по плаща му,
слънчев вятър разрошва косите,
всяка вечер със песен заплаща
къшей хляб и подслон под звездите.

Във извивките тъжни на устните
натежали от чуждата злоба,
от целувки, любови пропуснати,
на света се е свила умората.

Във основата нежна на пръстите
пази спомен за ласкава обич,
но и болка от струни разкъсани,
непокорство във прашни окови.

Някой ден той ще дойде при тебе,
в люта зима, по снежна пътека,
ще похлопа, на прага ще седне,
тихо белите вихри ще гледа...

Ти, навярно, ще му отвориш,
ще изтупа снега от нозете си,
и с усмивка, без нищо да моли,
ще прекрачи направо в сърцето ти.

Вода

"и водата те вика по име
да засити удавника в себе си"
Stasja

Тихо стъпваш навън във тъмното,
с сладък шепот те мамят сенките,
стискаш устни, не им отвръщаш,
знаеш - впримчат ли те, проклетите
- ще осъмнеш далеч от къщи.

Бързо крачиш, броиш си стъпките,
до реката едва присядаш,
твърде късно е да се връщаш,
твърде рано е да избягаш,
тръгваш пак и не се извръщаш.

А реката по тъмно мътна е,
пие мрак, ромоли закани,
тук мъгла ако те обгърне,
посред нощ или сутрин рано,
в самодива ще се превърнеш.

В млечнобялата и прегръдка
ти вървиш и не я поглеждаш,
във вълните и се препъваш,
и обръщаш се само полека,
за да видиш дали си тръгнала,

че отвърнеш ли и един път-
тъмнината ще те погълне.

четвъртък, 19 юни 2008 г.

Има дни

Има дни, във които политаме
със криле от надежда изплетени,
нежно пеем и смело се вричаме,
и светът е прашинка в нозете ни...

Още дни, през които лудуваме
горе някъде, впримчили вятъра,
във море от лазур дръзко плуваме,
непокорно звезди си подмятаме.

Други дни, във които нагарчат
всички сладости, тайни копнежи
и мечти неразумно похарчени
в избелели и прашни одежди...

Има дни, трудни дни на очакване
във които залита сърцето ни
сред морета от мъка изплакани,
по ръба на чудовищни бездни.

Дълги дни, във които се взираме,
победени от сивата зима,
през прозорци отдавна зазидани
към небето до болка незримо...

Праймтайм

Тук щастие продаваме за всички,
инстантно, разтворимо, за джезве,
в кутийки и във цветни стъкленички,
на клечки, на дражета, на конец.

И сладко, и солено, и горчиво,
наливно, с вкус на мед или море,
квадратно, на райета, бяло, сиво,
със дъх на мента, кифлички, кафе.

Купете си, отстъпки ще направим,
за всеки три поръчки - още две
примамливи оферти: водопади,
коктейл от екзотични светове.

Купете си, ще бъдете щастливи,
тъй както мистър Хикс и мисиз Игрек,
красиви, умни, здрави, смели, силни.
И ние - хепи. С вашите парички.

сряда, 18 юни 2008 г.

Вълшебната уличка

по Джани Родари

Старата уличка долу до фара,
дето морето флиртува с брега,
трепка в сърцето ми с лятна омара,
с каменни къщички, с пъстри стъкла.

Сивата кула с часовник забравен,
дворчета тесни, лехички с цветя,
книжни фенери, танцуващи с вятъра,
здравец уханен, стени от бръшлян ...

Слънчеви зайчета шарят паветата,
шляпат игриво крачета в прахта,
старец-вълшебник продава петлета,
дреме по клоните сънна роса.

Сини жалузи, завески дантелени,
строги балкони с килим от листа...
Бях я изгубила, днес я намерих,
както унило към нас си вървях.

Свири латерна до прашна витрина,
чудна мелодия тук ме довежда -
уличка стара, незнайна, безименна,
но пък на нея продават надежда ...

вторник, 17 юни 2008 г.

Песента на странника

Красива си, когато във съня ми
до мен присядаш с рокля от звезди,
когато тайно, в нощите ми скръбни,
със нежна лунна песен ме тешиш.

Красива си, когато ме събуждаш
със палав дъжд от борови иглички,
когато със крилца на пеперуди
по тайнствени пътечки ме повличаш.

Красива си, когато - стрък в тревата -
със мен разглеждаш облаче в небето,
когато дъх стаила ме очакваш
в уханното венче на жълто цвете.

Красива си, когато вдън гората
танцуваш във поточета пенливи,
когато сред романсите на вятъра
снага извиваш като самодива.

Красива си... прости, че те разплаках,
когато тръгнах сам към свят без име,
със сълзите ти всяка вечер лягам
и с твоите въздишки се завивам...

Утринно

Звездичките пастелно избледняха,
търкулна се зад хълмчето луната,
и кротко сви се утрото под стряхата,
и летен хлад се плисна по стъклата.

Прокапа от небето слънчев дъжд,
в лъчистосиня роба се загърна,
потече по перваза с цвят на сън,
на прага седна, в птиче се превърна.

неделя, 15 юни 2008 г.

Страх от тъмното

Светъл е вятърът.
И водата в пустинния кладенец
се превръща във пясък.
С грохот падат звездите в соленото езеро,
мътят водите му. Кал.
А тревата е синя.

Черна луната.
И по стъпките плахи на залеза
тръгва тъга.
Планина от безмълвие срутва се в бездна зелена,
двора посипва с печал.
Тишината пронизва.

Плаче гората.
И потоци безводни дълбаят
пътеки от мрак.
Черна сянка раздира със крясък беззвездна завеса
и дъбът се превива от жал.
А земята е примка.

Лунно цвете

"Ако сърцето ти е чисто, всичко в твоя свят е чисто.
Тогава Луната и Цветята ще те водат по Пътя."
Рьокан

Поисках ти букет от лунно цвете,
и огнени пера от птица-жар,
и рог от еднорог, от дракон пепел,
герданче от дъга и звезден прах.

Поисках ти безчет безумни дарове
и бях бездънно алчна, като бездна...
Ти нежно се усмихна и ... опари ме,
в очите ти от слънце огън блесна.

Във бялото им - рог от еднорога -
свенливо се оглеждаше небето,
във ирисите - неугасващ огън -
сърцата на звезди неземно светеха.

В зениците ти - драконова пепел -
спирално се подреждаха вселени,
във погледа ти - цвят от лунно цвете -
прочетох тихо : “Всъщност искаш мене.”

събота, 14 юни 2008 г.

Вятърни кончета пият вода

Врязват се ремъци кожени в раните,
огнена жажда в мен впива уста,
търсихме истини, тайни, граали,
с дълга ръка ни застигна смъртта.

Полъх живителен листите гони,
тихо нашепва ми стара върба:
"Там, зад завесата гъста от клони,
вятърни кончета пият вода".

Мечът двуостър от скръб натежал е,
бримки стоманени спират кръвта,
някъде там, до рекичка в гората,
вятърни кончета пият вода... 

Тръгвам нататък в мъгла непрогледна,
горска пътечка със мъка следя,
там, във главата ми в треска обзета,
огнени птици подпалват деня.

сряда, 11 юни 2008 г.

Прераждане

Пропукани са плочите на двора,
със мъх покрити и с тревички тънки;
на прага няма никой, по стобора -
мълчание провесено на мръкване.

Вратата скърца тежко в полумрака,
събрали са се сред праха годините,
друг никой вече тук не ме очаква,
и никой друг не помни вече името ми.

Чертая с пръсти лилии по пода,
стъклата ме приветстват мълчаливо,
‘Тук някъде е скрито, но не мога!’
нашепва огледалото страхливо.

Посланието виждам зад завесата,
жълт плик хартиен с петънца мастилени,
пристъпвам затаила дъх, надвесвам се,
- адрес без номер, улица и име.

А вътре ме очакват празни листове,
по крайчетата - жълти от годините,
и аз започвам трескаво да пиша
с мастило тайно думите невидими...

Търсене в този блог

Архив на блога