четвъртък, 2 октомври 2008 г.

Краят на думите

Огъва ламарината на мислите ми
това потракване на капки дъжд по листите.
На ключове, загубили вратите си.
На зарчета по плота чер на нищото.
На чаши, изхабени от наливане.
Във онзи малък град без точно име.
Когато всяко днес и вчера, всичко
увиснало е на ръба на сричките.
И няма вече време за обичане,
и шарките на буквите са змии,
а думите са течни полуистини,
разплискани горчиво по стените.
Когато спя на топлото ти рамо.
До меките пожари на очите ти,
до нежната ти сила и до пламъка
по устните ти. Сетила незримото
на онзи прост космически синтаксис,
по силата на който теб те има,
по силата на който сме измислени,
по силата на който друго няма.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога