вторник, 16 септември 2008 г.

Есен

Пожълтяла трева и листенца със връхчета сгърчени.
Докъдето вървях пустошта бе посяла печал.
Бе дошла есента с пукот тъжен на скършени съчки,
бе заронила едри сълзи из морета от кал.

И хвърчило хартиено спря уморено в краката ми,
с цветове избледнели, с дълбоко втъкана тъга,
а по влажния, хрускащ чакъл край брега на реката,
бледи сенки нареждаха с вятъра шах от листа.

И кристалчета захар проблясваха в пръстени чаши
- малки призми, затворили летния слънчев пожар,
дребни спомени с цвят кехлибарен и дъх на глухарчета,
топлина за из път и парченца строшена дъга.

В този сутрешен хлад аз дълбаех слънца със подметките си,
будех рохката пръст и издишвах цветя от мъгла,
лющех малки звездички боя от заспалите пейки
и не мислех за теб, и не плаках. Заплака дъжда.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога