петък, 12 септември 2008 г.

Там някъде

Там клоните се кланят до земята,
а локвичките плачат до обяд,
заронили сълзи от течно злато.
В тревата змиевидно се топят,

засъхват по лъжичките и чашите
на слънцето вечерните огньове.
Небето, като гъста синя каша,
прелива и се стича по столовете.

А нежните ресници на завесите
пропускат във дланта ми топъл здрач.
Бълбука кадифена неизвестност 
зад тънките прегради на клепачите ми.

Там, някъде, притиснат между пръстите ти,
светът ми тихо спи. И аз не плача.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога