вторник, 26 август 2008 г.

Сътворение

Пристъпяйки, завихряше листа.
Сърцата ни завърташе, проклетите.
И питахме страхливо: докога?
Във отговор - разтапяше комети.

Очите й - две тъмни езера.
И колко много битки там се водиха...
В кобалтово потънал бе светът,
а горе небосводът беше огнен.

Извайваше ни - фигурки от пръст,
оформяше ни от червена глина.
Заливаше ни всяка вечер. С дъжд.
В морета плувна райската градина.

Сега записвам, скрит във полумрака,
през краткия си ден между потопите,
за многото си смърти с вкус на пясък,
които, в кал превърнат, да си спомням.

Ще кажете - сърцето ми е глина ?
Да, знам. Но там, до влажната стена,
нетленна и съвсем неразтворима,
отгледах си във мрака чер душа.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога