петък, 15 август 2008 г.

Във мрака тих на времето

Не зная как успях да се изгубя
в отблясъка нефритен на очите ти.
Дъхът ти беше тиха нежна буря,
закръглила в дланта ми топли вихри.

Не зная как... Във мрака тих на времето
за тебе пазих слънчевия спомен.
Родена, смътно помнех, че съм нечия,
след всяка малка смърт възкръсвах твоя.

Днес всеки ден усмивката ти виждам,
разтеглила стотици чужди устни.
А колко твои двойници обикнах
и колко пъти сляпо те пропуснах...

Ти днес стоиш пред мен неземно хубав,
в съня ми си дошъл на пръсти тихо.
Поспри при мен, любов, не ме събуждай,
за миг поне да бъдем двама, истински .
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога