петък, 8 август 2008 г.

Бягай ...

Когато с теб повеждахме армади,
опънали с душите си платната,
към злобата на някой Торквемада,
сред пламнали от тиха лудост клади,

вървяхме, само път напред да имаше,
не спирахме когато ни болеше,
пълзяхме, изтощени от умиране,
но вкопчени в живота безутешно.

Кръвта пролята бавно ни прочисти,
от дробовете кашляхме безумия,
съсякохме нелепите безсмислици
с фатални като меч двуостър думи.

Но твърде скоро след това заспахме,
пропити от фалшивото величие,
безкрайно уморени да се мразим,
все още неузрели да обичаме.

Днес знакът на дланта ти значи милост,
покълнала дълбоко във сърцето ти
и в тънкото на пръстите ти скрита.
Опивай ме, но само със утеха.

Недей събужда, моля те, надеждата,
че някой ден отново ще си върна
онези непристъпни стари крепости
и корабите в бездната обърнати.

Недей разгаря болната ми вяра,
погубила в мен две-три Александрии.
Ела и затвори с дъха си раните,
вземи си всички спомени. И бягай.



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога