сряда, 16 юли 2008 г.

Бяхме забравили

Послушно погребахме славата рицарска,
на гроба И пръснахме шепа лъжи.
Затулихме всички пролуки в душите си
със празни копнежи и кухи мечти.

Но скоро със вени прeрязани викахме;
крещяхме, и нямаше кой да ни чуе.
От вика ни болни цветчета поникнаха,
посяхме заблуди - пожънахме ужаси.

Оставили сякаш сърцата си другаде,
дълбаехме ден и нощ мрачни тунели
и търсехме нещо отдавна загубено,
с зеници от взиране в мрак избледнели.

Когато, след дълги години провиране
в бездънни подземия пътя открихме,
почти ослепели сълзяха очите ни,
ръцете кървяха, ушите ни пискаха.

Последната битка бе някак безсмислена,
изпадахме стенещи, смешни и жалки,
и нямаше враг; само страшната истина,
че себе си в бездната бяхме забравили.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога