понеделник, 30 юни 2008 г.

Да се загубиш


Две стари, пропукани каменни стълби  ... Вратата беше масивна, но по избелялото вече дърво ясно се бяха вдълбали годините и прах ги беше посипал. Диви рози се вкопчваха в олющената мазилка на бялата стена и леко досягаха дървена рамка на затулен с пожълтели вестници прозорец пресечен с метална решетка ...
В началото бе съвсем безобидно. Просто поредното déjà-vu, което се опитах да подмина с престорено безразличие.
Но не успях.


Всеки път погледът ми жадно попиваше всяка подробност и с мъка се откопчваше от притегателната сила на това място. Всеки път- все по-трудно преодоляваше силата на този необясним магнетизъм. Нещо в мен се размърдваше лениво, извиваше се неспокойно, нашепваше ми странни думи, нещо  ме присвиваше в слънчевия сплит  и смътни спомени проблясваха,

за да угаснат частици от секундата по-късно. После всичко потъваше в меката мъгла на забравата, която милостиво ме полюшваше ... до следващия път.

Решах ли да мина по тази улица на път за работа, ровех трескаво във всяко кътче от съзнанието си, за спомените, които изглежда никога не бях имала. Бе смесица от копнеж и припряност, която караше сърцето ми да бие лудо при всеки проблясък от неизживените спомени. Чувствах се чужда на самата себе си с тази белота в паметта. Усещах и добивах все по-голяма увереност с времето, че там по някакъв начин се крие най-същественото от живота ми, че беше жизненоважно да разбера...
Когато това стана непоносимо, започнах да търся начин да възкреся странното минало, над което плътна завеса се беше спуснала. Започнах, в началото  напълно импулсивно, а после все по-целенасочено, да събирам всичко, което по един или друг начин ме караше да усещам
същата тръпка, както пред напуканите стълби. Изрязвах снимки от вестници и списания, записвах сънища и откъси от книги, имена, проучвах хората, чиито лица ми навяваха силна  носталгия по нещо, което не си спомнях да съм притежавала.
Събирах всичко това и разглеждайки го се надявах паметта ми да поддаде под тежестта на този щурм от "проблясъци"... Напразно. Отдръпнах се от хората, занемарих работата си, започнах да се чувствам зле физически и в един момент ме обхвана апатия, засилвана от есенната мъгла навън и мрачното, сиво време.
Някъде по онова време започнах да се губя.
Не помня точно кога се случи за първи път. Беше все през ония навъсени ноемврийски дъждовни дни, когато твърде малко неща вече ме вълнуваха и душата ми се беше свила на топка някъде там, в едно далечно кътче от сърцето, и скръбно линееше. Бях си взела дълъг отпуск "по болест", макар да нямаше лекар на земята, който да каже каква е болестта ми.
Обикалях стаите, подреждах вещи и спомени, и нещо мислех, и бях така далече от мислите си...
При една от тези екстатични обиколки бях тръгнала от хола към кухнята и трябваше да прекося малкото коридорче, което служеше и за антре, и където, по това време на деня беше по-сумрачно от всякога. Странното усещане, което ме извади от апатичния унес, се появи веднага щом затворих зад себе си вратата към хола и се озовах в антрето. Отначало не можах да разбера какво точно не е наред. Тъмнозелената стенна закачалка си беше все там, отляво на входната врата, поставката за чадъри се мъдреше в ъгъла до голямата саксия с някакво цвете (от майка ми, така не го запомних какво е..), шкафът с обувките ... Първо - сега нямаше шкаф за обувки и последните бяха наредени направо на пода, върху килимче до стената. Бяха твърде много и непознати, а тези най-вкрая бяха мъжки ... Невъзможно. Стомахът ме присви. Усетих и особено пристягане в слънчевия сплит, както насън, когато се канех да политна ... За момент помислих, че е сън. После загърбих тази мисъл и смело  се доближих до ъгълчето с обувките. Не беше мираж. Можех всичко да пипна и да разгледам подробно. От шкафа нямаше и следа, от моите обувки - също. Сякаш бях в антрето на някоя чужда къща. Обърнах се надясно, където трябваше да е остъклената врата към кухнята, но там нямаше нищо. Само празна стена с избледняла ламперия. Светът пред погледа ми се залюля.
---

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога