Спомняте ли си толкиновия "Силмарилион"? И как светът бил създаден от песента на Илуватар и децата му? Ами изтърканата вече фраза, че животът е песен?
Днес се замислих над тази аналогия... Защо едва днес? Защото забелязах странни промени в песента, моята собствена. Досега трудно съм пяла нещо по-различно от онова, което другите искат да чуят от мен; дори, понякога, от страх, че пея ужасно, се спотайвах и насила потисках песента в себе си. От седмици, бавно и все пак неотменно, си пея, все повече и повече, каквото си искам. И това, дали песента ми се харесва на другите, ме вълнува все по-малко. За мнозина това може би е просто и лесно. За други, като мен - това е постижение. Освобождаващо. Да пееш каквото си искаш, значи да си свободен да бъдеш. В екзистенциалистка перспектива.
"Пеем си каквото искаме", какво по-хубаво от това?
Видях модел на свобода и непринуденост, на смелост - и без да искам го интериоризирах. Странно, че преди не съм виждала подобни модели... Или не съм била способна да ги забележа.
Единствената опасност при свободата е самата свобода: защото тя включва както свободата да живееш, така и свободата да се самоунищожиш.
Благодаря. На онзи, който предизвика това у мен. Волно или неволно, няма значение, важен е ефектът.
Волна молитва воля
Преди 1 месец
Няма коментари:
Публикуване на коментар