четвъртък, 20 ноември 2008 г.

И какво от това ...

И какво от това, че оскъдното слънце догаря
и в краката ми спи уморена дълбоко земя...
Под пуловера сив тази сутрин промъкна се лято
- малко коте от мед и канела, и тичинков прах.

Тази приказка цветна, която ми влезе в окото,
като дребна мушица любов, просълзила света,
набразди ми стените и палаво пукна прозорците,
и начупи пред мен тротоарите с весел замах.

Полудя ли градът, че разкъса тъй плаща си мрачен,
посивял, натежал и подгизнал от мокрия сняг?
Гологлави и боси, добри, по лъчистото крачехме.
И ледът се стопи, и небето потече по нас.

Завибрира от смях тишината по старите улици.
Оживяха надежди край тъжните купища смет.
Просияха прозорци от сивкави грижи затулени.
Светлина ни оплете нозете. И пътят бе лек.

сряда, 12 ноември 2008 г.

Очакване

Прекрачваш във ранимата ми вечер.
Извайвам те по спомени в дланта си.
Пристъпваш тихо, носиш цяла вечност
по грапавата ос на безпорядъка ми.

Луната е лимонено зелена.
Какво ли нощем шепотът й значи?
Откривам във дланта си уморено
от пепел свят, събран набързо в здрача,

и плетен мост от кротко спряло време
с въжета от увиснало очакване,
над два-три океана разгневени,
солено от очите ми прокапали...

неделя, 9 ноември 2008 г.

На ръба на света

Светлината боли. А дъхът ти разрязва небцето.
Остри бели стрели са се врязали в свода на веждите.
Светлината тупти. И взривява лазура в небето.
Още крачка напред. И последни трошици надежда.

Тънки мрачни следи, а земята със съсък се пука.
По асфалта разцъфват цветя от разядeн катран.
Ти върви... и те моля - върви и не гледай пролуките.
Там вихрушка от сивкави дни дави мъртви листа.

Просто давай напред. Знам как реже ледът стъпалата.
Но сънят се троши под петите ти. Кубчета мрак.
Стискай зъби и следвай протяжната песен на вятъра.
Аз те чакам във рокля от здрач, на ръба на света.

понеделник, 27 октомври 2008 г.

Мисли

В тънички клонки се люшва дъжда
и по тревата покапва мъниста,
в нея прошарено спи есента.
А по прозорчето стичат се мислите ми.

Вятърът роши килим от листа,
всяко - по своите багри единствено,
старец, на края на сенките спрял,
махва с гребло и помита ги. Мислите.

В кошче ракитено мърка денят,
сгушен на прага на бедна женица,
драска по плочките риж котарак,
мокри перваза, разплисква ми мислите.

Всичко се спуска по стръмна дъга,
хладен порой, мръсна пяна и листи.
Всичко тече, даже моят сив свят,
а подир мислите капе мъниста.
 

четвъртък, 9 октомври 2008 г.

Да се стича живот по стеблата

Някъде, в някое кътче далечно на лятото,
се е свило треперещо цялото земно спокойствие.
Като въздух, трептящ под задрямал на слънцето вятър,
като мила усмивка по нежните устни на спомените.

Някъде, в някой забравен килер на душата ми,
сбира мухъл сломената воля различна да бъда,
в някой скрин с нафталин, пълен с дрехи ненужни и стари,
с малко тъжен космически прах и копринени нишки по ъглите.

Някъде, в някой затънтен тунел на сърцето ми,
се е скрило страхливо цялото ми хладнокръвие.
А когато притихна, приплъзва лениво по нервите
и прескача из пулса ми морзово нежно "да тръгваме".

Накъдето ни видят очите да тръгваме, даже посоки да няма,
да ни гали земята ронлива и меко да лепне под пръстите ни,
да се движи светът неуморно из малките къщи на мравките.
Да се стича живот по стеблата. Да не спира. Да ни погълне.


 
 

четвъртък, 2 октомври 2008 г.

Краят на думите

Огъва ламарината на мислите ми
това потракване на капки дъжд по листите.
На ключове, загубили вратите си.
На зарчета по плота чер на нищото.
На чаши, изхабени от наливане.
Във онзи малък град без точно име.
Когато всяко днес и вчера, всичко
увиснало е на ръба на сричките.
И няма вече време за обичане,
и шарките на буквите са змии,
а думите са течни полуистини,
разплискани горчиво по стените.
Когато спя на топлото ти рамо.
До меките пожари на очите ти,
до нежната ти сила и до пламъка
по устните ти. Сетила незримото
на онзи прост космически синтаксис,
по силата на който теб те има,
по силата на който сме измислени,
по силата на който друго няма.

събота, 27 септември 2008 г.

Всички твои усмивки

Всеки ден тя осъмва премръзнала,
до окъпана в утрото маса,
със среднощни въздишки поръсена,
неразтребена и порцеланова,
и със весели, бляскави локвички
слънце сънено и малко зъзнещо,

с колене от росата изтръпнали,
свити в плетеното на столовете,
цяла нощ е рисувала къщички,
в ясносиньо, и жълто, и огнено,
с непонятни цветчета по стълбите,
с твойте стъпки навред по дворовете,

има пъстро по края на пръстите,
и дъга по ръба на зениците,
и умора проникнала в китките,
от дланта чак до лака на ноктите,

цяла нощ е разчитала приказки,
там, по звездната плът на небето,
цяла нощ е подреждала в мислите си
с разпилени безредно къдрици,
и чертици солени по бузите,
в малки перли, избили по миглите,
всички твои усмивки изгубени.

вторник, 23 септември 2008 г.

Нали?

Дъхът ти - буря в дъното на кладенец
от зимен студ и борови иглички.
Как реже тишината по паважа ти
и каменно тревичките пронизва,
как въздухът проскърцва по листата,
"обича ме", скрипти, "не ме обича",
а аз съм просто капчица на вятъра,
невинно от окото ти политнала
и можеш още дълго да ме плачеш
с бездънното на своите зеници,
или да ме затвориш в стъкленица,
или да ме подхвърлиш във пустините
на парещи от треска прашни скитници,
или да ме налееш тихо в чаша
и с пълната луна да ме изпиеш,
или,
или
или да си отгледаш рибка,
или да напоиш със мен врабците,
или навън в лехите да ме плиснеш
и малко синьо цвете да поникна,
и тайно да ме носиш до гърдите си,
и много тайно да ти шепна името...,

и някой ден (нали? ...) да ме обикнеш.

понеделник, 22 септември 2008 г.

Обич

Скрила обич в джобовете, тя
стъпва без да поглежда зад себе си.
Под нозете й шепне тъга,
нежен огън в очите й свети.

Няма дом, има целия свят,
малък пристан сред сивите бури,
Късче делник, парченца тъга...
Гледа бъдещето, свита в една,

овехтяла от минало дреха.
Всяка сутрин се буди сама.
Има само едничка утеха,
че там долу, край вечния бряг,

капитанът на бурите идва
всяка вечер и двама седят,
леко хванали пръсти, и тихо,
мълчаливо допрели тела.

вторник, 16 септември 2008 г.

Есен

Пожълтяла трева и листенца със връхчета сгърчени.
Докъдето вървях пустошта бе посяла печал.
Бе дошла есента с пукот тъжен на скършени съчки,
бе заронила едри сълзи из морета от кал.

И хвърчило хартиено спря уморено в краката ми,
с цветове избледнели, с дълбоко втъкана тъга,
а по влажния, хрускащ чакъл край брега на реката,
бледи сенки нареждаха с вятъра шах от листа.

И кристалчета захар проблясваха в пръстени чаши
- малки призми, затворили летния слънчев пожар,
дребни спомени с цвят кехлибарен и дъх на глухарчета,
топлина за из път и парченца строшена дъга.

В този сутрешен хлад аз дълбаех слънца със подметките си,
будех рохката пръст и издишвах цветя от мъгла,
лющех малки звездички боя от заспалите пейки
и не мислех за теб, и не плаках. Заплака дъжда.

понеделник, 15 септември 2008 г.

И ще бъда в косите ти песен

Още помня отблясъка топъл
в твоя поглед, разплакан от нежност,
изтънял извънмерно от обич
с тънки ивици сляпа надежда.

Помня тежките рани, вдълбали се
не във броните, а във сърцето ти,
там, на всяко протрито стъпало. 
Ти убиваше части от себе си.

Помня как на раздяла се стичаше
любовта ни по плочите каменни,
и пръстта се пропи от обичане,
и прахта от сълзи се задави...

Всички войни отдавна са мъртви, 
под студената гръд на небето,
но със вкус на метал още скърцат
по небцето ти старите клетви,

още бродиш с ръжда по доспехите
по забравени бойни полета
и прозира душата под дрехите ти.
Във ръцете си сбирам утеха

утре сутрин, когато пропаднеш
в сън безпаметен, смазан от треска,
аз ще дойда с цвета на зората
и ще бъда в косите ти песен.

И ще бъда молитва по устните ти,
светъл лъч във дълбоките бездни,
ще ме гледаш с очи несъбудени...
а пред нас ще е цялата вечност.
 




 

събота, 13 септември 2008 г.

Разпиляно

Какво пък толкоз им стана на думите?
Заваляха нощес по асфалта
и напразно ги виках на устните си.
А ги виках, додето не капнаха.

И какво пък им стана на музите?
От любов заболя ги главата ли?
Обикаляха с погледи луднали,
оглушали от лунни сонати.

И къде си изгубих преструвките?
В кит на дъното на океана ти?
Днес почиствам си буква по буква
изреченията - от пяната.

А ума си къде го изгубих...
Във очите ти? По паважите?
Песъчинки от него - по дюните,
а останалото ... Не е важно.


 

петък, 12 септември 2008 г.

Там някъде

Там клоните се кланят до земята,
а локвичките плачат до обяд,
заронили сълзи от течно злато.
В тревата змиевидно се топят,

засъхват по лъжичките и чашите
на слънцето вечерните огньове.
Небето, като гъста синя каша,
прелива и се стича по столовете.

А нежните ресници на завесите
пропускат във дланта ми топъл здрач.
Бълбука кадифена неизвестност 
зад тънките прегради на клепачите ми.

Там, някъде, притиснат между пръстите ти,
светът ми тихо спи. И аз не плача.

сряда, 10 септември 2008 г.

Неуловимо

Когато тротоарите потракват
под още несъбудени токове
и, свита, утринта пулсира бавно
по мойте тихо спящи слепоочия,
а улиците вън, в дрезгавината,
подреждат се по вчерашните спомени

и птици, заслепени от зората,
с перата си продраскват по прозореца ми,
и още из кръвта ми лепне лятото
със шепот на разцъфнали тополи,
със хиляди лениви аромати,

в сумрака на смълчаните дворове,
в студените сълзички по тревата,
в самотните саксии на балконите,
в изтърканите летви на стоборите
по тъничките жилки на листата,

помръдва леко нещо необятно
във малката си същност тъй огромно,
в ранимата си крехкост - непознато.
И всеки път, преди да му отворя,
заспивам. И го разпилява вятъра...

понеделник, 8 септември 2008 г.

Тъжно времето спря

Девет пъти си тръгвах - водата кристална ме връщаше.
Дълго гледах и слушах как пее със звънка снага.
Седем залеза в песни превърнах преди да се мръкне.
Три по три в огърлица нанизах най-нежни цветя.

Потъмня, помътня светлината в ръцете ми, здрачните,
страшни думи зарових по склона на стръмния бряг,
закачулени сенки луната в реката завлякоха,
и проплака прозрачната, чиста и бистра вода.

Сто лета преброих, премълчани в напразно очакване,
сто реки се изтекоха тъжно от извора бял,
сто по сто песъчинките пак се слепиха на камъни...
После времето спря. После нямах какво да броя.

Тя знае колко малко значат думите...

Очите ти танцуват сарабанда,
по медния килим разплискват синьо,
небето есента попива жадно,
с кипящ лазур градините залива.

От погледа ти капчици се стичат
в искрящото море между листата.
Тя знае колко много я обичаш.
Ти знаеш колко цветна е душата й.

По пръстите ти скита късно слънце,
запазило милувките на лятото.
Тя трепва миг преди да я прегърнеш,
в косите ти заплита светъл вятър.

Ръцете ти рисуват топло устните й
и нежните извивки на брадичката.
Тя знае колко малко значат думите.
Ти знаеш как безмълвно да обичаш.

сряда, 3 септември 2008 г.

Крехко равновесие

Понякога не разпознавам погледа си.
Зеленото е толкова студено,
и с толкова иглички от олово,
че още малко и ще изсивее.
А истинският цвят е само спомен.

Понякога не разпознавам себе си.
По-скоро - подозирам огледалото,
че някак ми подменя отражението.
В такива дни дори кръвта във вените ми
е чужда, запалима лесно течност,
във крепости от крехко равновесие,

готово всеки миг да се пречупи,
готово всеки миг да изкрещи по устните ми.

неделя, 31 август 2008 г.

На осмото квадратче

Започна от квадратче във тетрадка,
с чертичка от заострено моливче.
От малки петънца небрежно лято
по стихове на влюбено момиче;
с засъхнали отдавна аромати
по морски песъчинки между листите.
Със фигурки, нахвърляни в тревата
и с думите на бялата царица.

Започна на шега с рефрен от детството,
с полепнали от прах подметки слънчеви
и вечери пропити от вълшебство,
и утрини с канелен дъх поръсени.
Със приказки за влюбени принцеси,
за рицари и духове във пръстени..
Премина лабиринта на сърцето ми,
изтече като есен между пръстите,

и стигна до пролука сред листата,
там, някъде на осмото квадратче*,
по гладката повърхност на душата ми.
Потръпнах, покосена от мечтата
на сянката, пресякла огледалото.
Прехапах устни, за да не заплача,
че сълзите ми толкоз малко значат...
Дъската се разми диагонално.
С надежда там, на осмото квадратче,
пристъпи смело плаха пешка бяла.
 




*"Можеш да станеш пешка на Бялата царица, ако искаш, тъй като Лили е много малка, за да играе; и ще започнеш от второто квадратче: когато стигнеш до Осмото, ще бъдеш Царица "
Алиса в огледалния свят, Л. Карол

петък, 29 август 2008 г.

Странник

Както винаги върви бавно,
много бавно,
и стъпва направо.
Прехвърля през една плочките,
край бордюра превърта спомени.
На ръба на деня застане ли,
с часове ще изпраща залези,
и дълбоко ще вдишва любов.

Има дни ... несъбуден седи
в кафенето до прашната гара
да следи силуети зад ъгъла.
Преградил е два-три булеварда,
все очаква сънят да си тръгне,
и унесен високо на бара
сипва облаци, с малко сълзи,
и с любов тъжни листи изписва.

Има дни ... не познава умора,
добродушно със времето спори,
и дели хоризонта с гълъби;
на тавана му спят ветрове,
по балкона строи замъци.
В лист хартия събира светулки
за жената с неделните стъпки,
и със изгрев по устните.
С далии.
Като въглен изгаря го, вярно.
Но когато я хвали,

от очите му капе любов.

Отблясъци

Разлива се небе със цвят на амбър,
топи се като мед по него слънцето.
По клепките полепва - старо злато,
с ресници от отблясъци поръбено.

На двора - песъчинки светлина,
трептят по тънки струни сред листата,
в лехата капе слънчева роса -
потекъл хоризонт със дъх на праскови.

Ленивото потракване на чашите
полюшва меко топли обещания,
размили тук-там фината позлата,
събрали в сенки шепота на вятъра.

Чертици от писмото на безкрая
проблясват по лъчистата стена,
до нишките на къс искряща паяжина.
Във центъра й, спряла - вечността...

сряда, 27 август 2008 г.

Още не

Тихо спят опустелите улици
в този град, който още не е.
Шепнат къщи в мъглата забулени,
от олуците капе небе.

Звездни стъпки из калните локви
- мракът пие дъждовна вода.
Над града с неизвестни посоки
невъзможни съзвездия бдят.

Тук покани ме много отдавна,
но забравил си сигурно, че
часовете текат наобратно,
а понякога спират съвсем.

Зърнах крайче от твоята дреха,
силуета ми мярна за миг
там, зад ъгъла. После поехме
всеки своя път, както преди.

Аз - към моето крехко начало,
ти към края на стария ден,
"Богове сме" ми каза тогава, но
богове ... ние още не сме.

вторник, 26 август 2008 г.

Сътворение

Пристъпяйки, завихряше листа.
Сърцата ни завърташе, проклетите.
И питахме страхливо: докога?
Във отговор - разтапяше комети.

Очите й - две тъмни езера.
И колко много битки там се водиха...
В кобалтово потънал бе светът,
а горе небосводът беше огнен.

Извайваше ни - фигурки от пръст,
оформяше ни от червена глина.
Заливаше ни всяка вечер. С дъжд.
В морета плувна райската градина.

Сега записвам, скрит във полумрака,
през краткия си ден между потопите,
за многото си смърти с вкус на пясък,
които, в кал превърнат, да си спомням.

Ще кажете - сърцето ми е глина ?
Да, знам. Но там, до влажната стена,
нетленна и съвсем неразтворима,
отгледах си във мрака чер душа.

понеделник, 25 август 2008 г.

Безкрайност

На прашен кръстопът бе спрял света,
край фигурки от времето загърбени,
загърнат в плащ; и гол пред вечността.
Изтъркан и съсухрен от превръщане.

Съсипан от дълбокото мълчание
на тъмните горчиви хоризонти,
изписваше в прахта самопризнания.
За нежните ни утрини си спомних.

По сухите листенца на земята
тълкувам колко пътища останаха.
Събирам и разделям непонятности,
превъртам тежки нули до безкрайност.

Да, спомням си за нежните ни утрини,
когато този свят се бе смълчал,
минутка-две преди да се събудиш.
Звънтеше по стъклата тишина.

Онази стара ваза до прозореца
разлистваше пастелени цветя,
часовникът бе капнал от умора,
и пак на кръстопът бе спрял света.
 

събота, 23 август 2008 г.

Вятър

"Но у всеки мечти дето има
спи тъжно една мандолина
в празнина музикална от мрак"

Маларме


Потече тюркоазената вечер
по цветния мотив на водна чаша,
размиха се безшумно цветовете
и плисна от небето тишина.

В дома ми влезе тъмен нощен вятър,
и сенките в ъглите разлюля,
по мрачната повърхност на стъклата
посипа фин, студен, вълшебен прах.

Просмука се дъхът му зад витрините,
затворили сто века самота...
Подхвана тъжна песен мандолина,
по струни тънки от беззвезден мрак.

четвъртък, 21 август 2008 г.

Върни ми света

Тази нощ тъмна кръв се изля
в стара, прашна, напукана кана.
И в небето ръждиво сега
две луни ми намигат пияно.

И ми пеят. С ужасен фалцет.
На небесни цветя се преструват.
Знам ги аз. Невестулки са те.
По ръба на бръснача танцуват.

Ти налей ми. Недей се скъпи.
Знам я аз, тая твоя почтеност.
С нея всичката риба изби
и наряза на тънки мезета.

Ах, онези звезди отлежали
пак проблясват в очите ти... Спри.
Не бъди до последно нахален.
Мъж бъди. И света ми върни.

неделя, 17 август 2008 г.

Древна

Изтърках и последните обувки
да търся в пустотата своя смисъл.
Еони обикалях празни улици
до онзи дом за стари звездни скитници.

Излъсках и последните си мисли,
с кристалчета лъчисти ги полирах.
Да бляскат през безкрайното ми скитане
в тунелите на прашни лабиринти.

Изрязах всички ъгли на сърцето си
да мога през вратите да премина,
претърсих всяко кътче непревзето
сред древните назъбени руини.

Запалих и последните си чувства,
издигнах ги, да светят там, във мрака,
с миро полях безумните си устни
и сричах древни думи скрити в пясъка.

А там, зад най-последната завеса,
видях зазидан пътя към дома си.
Изплаках си последните надежди.
И чакам скоро въздухът да свърши.

петък, 15 август 2008 г.

Във мрака тих на времето

Не зная как успях да се изгубя
в отблясъка нефритен на очите ти.
Дъхът ти беше тиха нежна буря,
закръглила в дланта ми топли вихри.

Не зная как... Във мрака тих на времето
за тебе пазих слънчевия спомен.
Родена, смътно помнех, че съм нечия,
след всяка малка смърт възкръсвах твоя.

Днес всеки ден усмивката ти виждам,
разтеглила стотици чужди устни.
А колко твои двойници обикнах
и колко пъти сляпо те пропуснах...

Ти днес стоиш пред мен неземно хубав,
в съня ми си дошъл на пръсти тихо.
Поспри при мен, любов, не ме събуждай,
за миг поне да бъдем двама, истински .
 

четвъртък, 14 август 2008 г.

Не можеш да ме имаш

Не ме очаквай рано тази сутрин
- онази тежка брава пак заяде.
Дори и не успях да се събудя!
Какво, за Бога, толкова ми даде?

Или ме омагьоса да остана...?
Не бива да играеш със стихиите.
Сега оглеждам щателно тавана.
Приличам ли на влюбено момиче? 

И после, ако беше като хората,
обувките ми нямаше да скриеш.
По дяволите, даже хвърли в огъня
вълшебната ми рокля на силфида.

Прозорецът направо ми отказа,
- напразно си надрасках маникюра.
И тези кални стъпки по перваза,
по пътя долу, после по бордюра...

Затворът ти сега изглежда диво;
корниза над вратата ти напуках.
По пантите изби вода ръждива
и плевели надничат през пролуките. 

Не, не се сърдя, просто чупя скрина.
И казах ти : не можеш да ме имаш.
След някой ден от теб ще си замина.
През онзи процеп, вляво от камината... 
 

сряда, 13 август 2008 г.

Пантофите са зидове /pin4e/

Не можеш да отплаваш, Капитане.
Платната ти са срастнали за котвата.
По дяволите, даже Господ прати...
Бардаците са ти попили в костите.
През руля е прокарало мушкато,
с дъждовни гръмотевици поливано.
Не се прави на стреснат, тарикате.
Пантофите са тежки като зидове...
Отсъстваш като божие присъствие.
Хвани пристанището и стани амфибия.
На мачтата като Иисус възкръсвай!
Не гледай океани в телевизора си.
Отдавна гларусите са покойници
над бурното къпалище на рибите.
Рибарски мрежи вехнат над прозорците.
Жена ти беше винаги невидима.
Така ли ще опитомиш моретата?
(Брадясва вятърът на капитаните...)
Плъха ли ще удавиш вътре в себе си
или на бряг и камъни ще станеш?!

Автор:pin4e

вторник, 12 август 2008 г.

Делириум

Повикай ме веднага щом презреят
малините в градината от крясъци,
когато във сумрака край алеите
цветя се вдигнат из подвижни пясъци.

Надеждата когато с бяс поникне
звънни ми, викай силно да те чуя,
пред вятърните мелници не спирай -
въртят се бързо, хищно мачкат думите.

Когато проговорят нежно камъни,
писмо прати ми в някоя бутилка.
Но моля те, спести онез баналности...-
целувки, валс и люлка под звездите.

А случи ли се да сънуваш буден
как стълбите ми плувнали са в бурени
и как танцуват луди пеперуди
по фините дантели на заблудите,

над мен смили се, жертвай някой делник,
вземи назаем онзи хилав спомен,
увий във вестник нещо непотребно,
и смело влез - стените са съборени.

Налей ми нещо против тая треска -
очите ми са прашни Атаками,
нощта спусни, или поне завесите,
а после ме спаси от лудостта ми...

-----
Virus

неделя, 10 август 2008 г.

Ouroboros

Затрупана във утрото на времето
под тонове космическа безпаметност,
понесла на света невръстен бремето,
проблясвам с люспи в бездната, удавена.

Във тези заредени с взрив вселени,
потънали в първична тъмна маса,
събудена опашката ми блесва
и пак угасва, сляла мрак със мрака.

Очи не трябват, няма цвят, ни тонове,
не чувам нищо, само своя пулс,
в кръвта студена плуват, неоформени,
частици от самотния ми дух.

В света сега описвам нежни кръгове.
По плочките ми лепне тишина.
Дъхът ми следва звездното потръпване
начало съм и край; и съм сама.

събота, 9 август 2008 г.

Забравени

Две стълби, поизтъркани от времето,
две шепи пръст до храст от диви рози,
вратата стара с цвят на диви кестени
и тъмните решетки по прозорците.

Не помня ясно как от тук си тръгнах,
прекрачих прага право към дъжда
и с всяка моя крачка ме облъхваше
смразяващ на забравата дъха.

Тук всеки ден поспирам с поглед втренчен
до бялата пропукана стена...
Но нямам смелост вътре да погледна,
по клепките ми мокри лепне страх.

И нещо чакам. Ти да спреш навярно.
Че камъчета пукаха в нощта
под стъпките ни... Помня, бяхме двама
преминали вратата на света.

петък, 8 август 2008 г.

Бягай ...

Когато с теб повеждахме армади,
опънали с душите си платната,
към злобата на някой Торквемада,
сред пламнали от тиха лудост клади,

вървяхме, само път напред да имаше,
не спирахме когато ни болеше,
пълзяхме, изтощени от умиране,
но вкопчени в живота безутешно.

Кръвта пролята бавно ни прочисти,
от дробовете кашляхме безумия,
съсякохме нелепите безсмислици
с фатални като меч двуостър думи.

Но твърде скоро след това заспахме,
пропити от фалшивото величие,
безкрайно уморени да се мразим,
все още неузрели да обичаме.

Днес знакът на дланта ти значи милост,
покълнала дълбоко във сърцето ти
и в тънкото на пръстите ти скрита.
Опивай ме, но само със утеха.

Недей събужда, моля те, надеждата,
че някой ден отново ще си върна
онези непристъпни стари крепости
и корабите в бездната обърнати.

Недей разгаря болната ми вяра,
погубила в мен две-три Александрии.
Ела и затвори с дъха си раните,
вземи си всички спомени. И бягай.



четвъртък, 7 август 2008 г.

Гора

Шумящото полюшване на нещо
ревниво скрито между светлосенките,
което се е вкоренило във сърцето ми,
без тънките му пръсти да усетя,
извива се тъй както диша вятърът
в щадящата покривка на листата,
нашепва ми за тайни с цвят на ягоди,
подмамва ме в просеки непознати,
и аз оставям леките пътеки,
поемам към сърцето на гората.
Обърна ли се някой път полека,
съзирам само късчета от лятото.

До теб

Очите, натежали от безформие,
горчиво търсят цвят по хоризонта;
от сивото подгизнал е просторът
и капе по асфалта дъжд оловен.

Да седна тук до теб сама поисках.
Градът наоколо бе страшно посивял,
бордюрът бе покрит с отровни мисли,
а ти - ранен, сломен, до болка сам.

По плочките сега танцуват птици
с пера от прах и пепел, с клюн от мрак,
звездите по прозорците се стичат,
и лепне по паважа звездна кал.

Да, зная, ще е страшно тази вечер,
ще чакаме с години сутринта;
във този свят от сенки полудели
ръка провирам в твоята ръка...

събота, 26 юли 2008 г.

Друго време

От кестените капе нощен хлад
по жилките на изтънели вейки.
Под стъпките ни пукат стъкълца
и тъжно ни примамват празни пейки.

Алеите замислено мълчат,
заключили дъжда в дълбоки шахти,
и хвърлят по асфалта мокър здрач
замръкналите в парка слепи лампи.

А вятърът разлиства жълти страници
- забравена в тревата стара книга...
От друго време, уморени странници,
пътека търсим в мрака сред звездите.

четвъртък, 24 юли 2008 г.

Огледално

Най-първият ми спомен беше болка
в незримото оттатък огледалото,
където, полудели, електроните
със взрив се завъртяха наобратно.

Докато пренареждах бързо атоми,
така че в този свят да ме обикнеш,
проникна огледалното в душата ми,
и вряза се с сребристите си нишки.

Избистри станиолените образи.
И ето - попрегърбена Алиса,
със устни във оттенъци оловни,
прекрачих миг преди да ме измислиш.


  

сряда, 16 юли 2008 г.

Бяхме забравили

Послушно погребахме славата рицарска,
на гроба И пръснахме шепа лъжи.
Затулихме всички пролуки в душите си
със празни копнежи и кухи мечти.

Но скоро със вени прeрязани викахме;
крещяхме, и нямаше кой да ни чуе.
От вика ни болни цветчета поникнаха,
посяхме заблуди - пожънахме ужаси.

Оставили сякаш сърцата си другаде,
дълбаехме ден и нощ мрачни тунели
и търсехме нещо отдавна загубено,
с зеници от взиране в мрак избледнели.

Когато, след дълги години провиране
в бездънни подземия пътя открихме,
почти ослепели сълзяха очите ни,
ръцете кървяха, ушите ни пискаха.

Последната битка бе някак безсмислена,
изпадахме стенещи, смешни и жалки,
и нямаше враг; само страшната истина,
че себе си в бездната бяхме забравили.

The New Code

Brian R. Price
April, 1997, http://www.gonderzone.org/Library/Chivalry/code.htm


Доблест. Стреми се към съвършенство във всички очаквани от теб дела, военни и други, както и към това силата ти  да бъде използвана в служба на справедливостта, а не за лични облаги.

Справедливост: Търси винаги пътя на "правилното", без да се влияеш от лични пристрастия или интереси. Знай, че мечът на справедливостта може да бъде ужасно нещо и това трябва да бъде компенсирано с човечност и състрадание. Ако "правдата", която търсиш, е в съгласие с другите и я търсиш без да се поддаваш на изкушението да я използваш за лична изгода, тогава ще натрупаш извънмерна слава.

Лоялност: Бъди известен с непоколебимата си преданост към хората и идеалите, с които си избрал да живееш. Има много места, където компромисът е желан; лоялността не е сред тях.

Защита: Идеалният рицар е обвързан с клетва да защитава своя господар и подчинените му. Винаги защитавай нацията си, семейството си и онези, които смяташ достойни за твоята лоялност.

Смелост. Да бъдеш рицар често означава да избереш най-трудния път в личен план. Бъди готов да се жертваш в служба на правилата и хората, които цениш. В същото време рицарят трябва да търси мъдрост, за да вижда колко малко има между смелост и глупост. Смелостта също така означава да взимаш страната на истината във всичко, вместо да търсиш удобна лъжа. Търси винаги истината, когато това е възможно, но помни, че трябва да смегчаваш справедливостта с милосърдие, иначе чистата истина може да донесе печал.

Вяра. Рицарят трябва да вярва в убежденията си, защото вярата му помага и му носи надежда срещу отчаянието пред човешките неуспехи.

Смирение. Цени на първо място чуждия принос; не се изтъквай сам, нека това направят другите. Разкажи за подвизите на другите преди своя собствен, като по този начин им отдадеш дължимата слава, която напълно са заслужили с добродетелните си постъпки. По този начин рицарското служение е добре извършено и прославено (...).

Щедрост: Бъди щедър, доколкото ти позволяват възможностите; по този начин няма да рискуваш да изпаднеш в ненаситност. Това също така прави пътя на милосърдието по-лесен за различаване, когато трябва да се вземе трудно справедливо решение.

Благородство: Поддържай силен характер, като държиш на добродетелите и задълженията на рицаря, със съзнанието, че дори и идеалите да не могат да бъдат достигнати, то силният стремеж към тях облагородява духа, въздига характера от праха към небето. Благородството също така има тенденцията да влияе на другите, като служи за ярък пример за онова, което би могло да бъде направено в служба на правдата.

Искреност: Опитай се да изпълниш всичко, за което ти говорих, колкото се може по-чистосърдечно, не заради лична облага, а защото е праведно. Не се ограничавай в малки области, а изпълни всеки аспект от живота си с тези качества. Дори и в малка степен да успееш, ще те помнят дълго заради твоите благородство и добродетелност.

неделя, 13 юли 2008 г.

Уиски с лед

Тъмни ревери, бяла яка
в сивия дим на цигара.
Смачкана, зла, пожълтяла вина
във пепелника догаря.

Зная, не мога да си простя.
Свивам се гузно във ъгъла.
Резки тапети и остра стена -
гледам да ги закръгля.

Пиеш ... какво? Уиски със лед?
Бавно разклащаш си мислите.
Погледът - празен, полярно студен.
Траква и се разплисква.

Спомени с някакъв странен привкус.
Днес са до болка горчиви.
Мисля, понеже вече си тук -
давай. До дъно да пием.

петък, 11 юли 2008 г.

Тази нощ

Очакваш ме на края на пътеката.
Познавам ли те - някак не е важно.
Достатъчна е тази нощ утехата,
че ти си с мен и няма нищо страшно.

Очакваш ме ... Но искам да е ясно,
щом толкова рискуваш да ме срещнеш:
на пътя ми по тъмно е опасно.
Тогава с мен гората е зловеща.

Но ти стоиш и чакаш там, във мрака -
безмълвен силует от звезден шепот.
Не помня кой си, само дълго плаках,
щом спомена за тебе ми отнеха.

В очите ти ме молиш да погледна.
Да, малка съм, и крехка, и ранима...
Във огнената броня на сърцето си
загръщаш ме и нежно ме прикриваш.

Притегляш ме, прошепваш мойто име.
Рисуваш по сълзите ми със устни.
Не помня кой си. Само, че те има,
и в тази нощ безлунна ме сънуваш.

сряда, 9 юли 2008 г.

Думи

Изригнали от бездна многострунна,
нарязали скалите на небцето,
преливат по ръба на слепи устни,
размeкват равнините на сърцето.

По сивкавите плочки на съня
напукват коридора към безкрая,
във грапавата тъкан на света
реалност многопластова дълбаят.

И с думите изтича, упоена,
душа през малки дупки в тишината,
пресича от безмълвие вселени,
нагънати в замайващи спирали,

през червееви дупки се промъква
в тунели от безчет измамни мисли
и там, във страх от нищото замлъкнала,
оплаква тихо истини измислени.

вторник, 8 юли 2008 г.

Онези мигове

Застинал миг, замръзнала въздишка
и болка от несбъднато завръщане.
Кошмари със привкус на диви вишни,
протекли по парчета мисли мъртви.

Спасяват ме понякога цветчетата
поръбили златисто пътя в нищото;
листенцата, осеяли пътеката,
застилаща покоя към очите ти...

и странното вълшебство на завесата,
покрила огледалото във нишата.
Когато леко в мрака се отмества,
прозират малки ъгълчета истина.

понеделник, 7 юли 2008 г.

Понякога сънувам

Понякога сънувам, че политам.
Крилете ми са здрави тънки нишки,
придърпващи ме ниско под сърцето,
обвързали съдбовно дъх със камък.
Очите ми са тъмна неизвествност,
оловносив залита хоризонтът,
луна - три четвърти, звезди - огромни,
помахват долу къщите унесено.
А лампите на улични фенери
са моите еднички нощни спътници.
Далеч преди небето да разсъмне,
в мига на най-дълбока тишина
когато даже времето замлъква,
притихвам върху дремещата кула
на градския часовник. Наблюдавам
как нежно спи душата на света,
по вените и как тече роса,
във утро как тъмата преминава...
И тихичко сънувам, че съм сън.

вторник, 1 юли 2008 г.

Безлунни записки

Не искам, в здрач обвита, да изтлея
тъй както огънят на залеза умря,
безмилостно удавен в дрезгав мрак.
Записвам тук - да не забравя никога
какво е да осъмнеш без зора.
Във тъмното безлуние беззвездно
как всичко се превръща просто в нищо...
Да си оставя във запас поне
една звезда, една луна, една усмивка,
искриците в онези две очички,
сълза от смях,
парче дъга
и щипка прах, вълшебен.
Частици Силмарил да събера
във жадните за светъл лъч зеници.
Да помня.
Укротена, да заспя.
И да сънувам.
Да сънувам изгреви.

понеделник, 30 юни 2008 г.

Да се загубиш


Две стари, пропукани каменни стълби  ... Вратата беше масивна, но по избелялото вече дърво ясно се бяха вдълбали годините и прах ги беше посипал. Диви рози се вкопчваха в олющената мазилка на бялата стена и леко досягаха дървена рамка на затулен с пожълтели вестници прозорец пресечен с метална решетка ...
В началото бе съвсем безобидно. Просто поредното déjà-vu, което се опитах да подмина с престорено безразличие.
Но не успях.


Всеки път погледът ми жадно попиваше всяка подробност и с мъка се откопчваше от притегателната сила на това място. Всеки път- все по-трудно преодоляваше силата на този необясним магнетизъм. Нещо в мен се размърдваше лениво, извиваше се неспокойно, нашепваше ми странни думи, нещо  ме присвиваше в слънчевия сплит  и смътни спомени проблясваха,

за да угаснат частици от секундата по-късно. После всичко потъваше в меката мъгла на забравата, която милостиво ме полюшваше ... до следващия път.

Решах ли да мина по тази улица на път за работа, ровех трескаво във всяко кътче от съзнанието си, за спомените, които изглежда никога не бях имала. Бе смесица от копнеж и припряност, която караше сърцето ми да бие лудо при всеки проблясък от неизживените спомени. Чувствах се чужда на самата себе си с тази белота в паметта. Усещах и добивах все по-голяма увереност с времето, че там по някакъв начин се крие най-същественото от живота ми, че беше жизненоважно да разбера...
Когато това стана непоносимо, започнах да търся начин да възкреся странното минало, над което плътна завеса се беше спуснала. Започнах, в началото  напълно импулсивно, а после все по-целенасочено, да събирам всичко, което по един или друг начин ме караше да усещам
същата тръпка, както пред напуканите стълби. Изрязвах снимки от вестници и списания, записвах сънища и откъси от книги, имена, проучвах хората, чиито лица ми навяваха силна  носталгия по нещо, което не си спомнях да съм притежавала.
Събирах всичко това и разглеждайки го се надявах паметта ми да поддаде под тежестта на този щурм от "проблясъци"... Напразно. Отдръпнах се от хората, занемарих работата си, започнах да се чувствам зле физически и в един момент ме обхвана апатия, засилвана от есенната мъгла навън и мрачното, сиво време.
Някъде по онова време започнах да се губя.
Не помня точно кога се случи за първи път. Беше все през ония навъсени ноемврийски дъждовни дни, когато твърде малко неща вече ме вълнуваха и душата ми се беше свила на топка някъде там, в едно далечно кътче от сърцето, и скръбно линееше. Бях си взела дълъг отпуск "по болест", макар да нямаше лекар на земята, който да каже каква е болестта ми.
Обикалях стаите, подреждах вещи и спомени, и нещо мислех, и бях така далече от мислите си...
При една от тези екстатични обиколки бях тръгнала от хола към кухнята и трябваше да прекося малкото коридорче, което служеше и за антре, и където, по това време на деня беше по-сумрачно от всякога. Странното усещане, което ме извади от апатичния унес, се появи веднага щом затворих зад себе си вратата към хола и се озовах в антрето. Отначало не можах да разбера какво точно не е наред. Тъмнозелената стенна закачалка си беше все там, отляво на входната врата, поставката за чадъри се мъдреше в ъгъла до голямата саксия с някакво цвете (от майка ми, така не го запомних какво е..), шкафът с обувките ... Първо - сега нямаше шкаф за обувки и последните бяха наредени направо на пода, върху килимче до стената. Бяха твърде много и непознати, а тези най-вкрая бяха мъжки ... Невъзможно. Стомахът ме присви. Усетих и особено пристягане в слънчевия сплит, както насън, когато се канех да политна ... За момент помислих, че е сън. После загърбих тази мисъл и смело  се доближих до ъгълчето с обувките. Не беше мираж. Можех всичко да пипна и да разгледам подробно. От шкафа нямаше и следа, от моите обувки - също. Сякаш бях в антрето на някоя чужда къща. Обърнах се надясно, където трябваше да е остъклената врата към кухнята, но там нямаше нищо. Само празна стена с избледняла ламперия. Светът пред погледа ми се залюля.
---

неделя, 29 юни 2008 г.

Водно конче

Синьозелена иглица с плащ от проблясъци слънчеви,
нежно над двора прелита с леки прозрачни крилца,
скрили ухания утринни, късчета цветни - дъга,
в  млечно сияние пърхат, и любопитни, и тръпнещи. 

Тънко телце изумрудено в роба от фина мъглица,
пратеник тайнствен от някаква много далечна страна,
кацва в дланта ми - невинна, скитаща малка душа,
ситно с крачета пристъпя, кротко накланя главица.

Носи вълшебно послание, скрито в цвета на очичките,
песен реди ми без думи, мъката в мен разсъблича,
тайни изписва забравени в моята тъжна ръка,

танцът му, стоплил сърцето ми, бавно променя света,
сини цветчета разцъфнаха дето растеше печал,
приказка в мене събуди с цвят на планински кристал.

събота, 28 юни 2008 г.

Пясък

Ронят се шепотно пясъчни кулички-спомени,
вятър и слънце разнищват ги зрънце по зрънце,
пластове тънки - страници в книга съдбовна,
бавно разпадат се в купчинка лятно безмълвие.

С съсък извайват в руините призрачни дюни,
трепкат сред тях в маранята лъчисти миражи,
леко изтичат през пръстите тайнствени думи
- времето пише от пясък поеми на плажа...

После рисува под тях бледожълти картини
- фини треви от извивки и сенки-моливи,
лее от формички вятърни странни градини,
в мидички пълни море и цветята полива.

Ронят се пясъчни кулички, сриват се камъчета,
слънце златисто проблясва, брои песъчинките,
джунгла пустинна поглъща самотния замък,
тъжно загубил поредната схватка с годините.

четвъртък, 26 юни 2008 г.

Просто захарче...

Има толкова много неща, за които и дума не казах:
бях отронен лист орехов, лодка по тъмна река,
бях перцето, понесено в тихи спирали от вятъра,
бях снежинка в лавина, прашинка от буря, сълза.*

Но за теб бях 'сладурчето' в лудия свят на витрините,
и помисли ме лесна, щом с южна любов те залях,
похаби ме с целувки, със клетви, с лъжливи усмивки,
с обещания толкова сладки, че даже сега ми горчат.

Пожела ме греховна и глупава, както и днес ги мечтаеш,
нарисува ме смешна, удобна и някак безумно добра,
прекрои ми крилата насън, размени им коварно местата,
и се смя до припадък, доволен, когато политнах в калта.

А сега ме посрещаш така, сякаш виждаш прозорец.
Очила си си сложил - по-лесно да гледаш през мен,
слушаш лятната глъч, но едва ли - какво ти говоря...
И съм пак... просто захарче в твоята чашка кафе.

----
*"Бях дъждовна капка в небето, бях най-далечна звезда,
бях дума сред буквите, бях в самото начало книга..."
Талиесин, "Битката на дърветата"

сряда, 25 юни 2008 г.

Светлосенки

Плъзват из пролуки между плочите,
гънат се в тревата като змии,
шарки въпросително проточват,
сбират се в полите на покривката.

В извора на бялата дантела,
хвърлят причудливите си мрежи,
слънцето лъчисто ги разделя,
вятър пак лениво ги премрежва.

Трепкат по лъжичките игриво,
в сянката ажурна на листата,
чайника полазват и не спират,
скачат по бръшляна на стената.

Нежно омагьосват и на двора
мислите ми сънно залюляват,
слизат през вратата на умората,
шепнат ми, унасят ме... залязвам. 

вторник, 24 юни 2008 г.

Яна Кременска (избрано)

Това безкрайно чакане на нещо...

Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки...
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.

*********

Молитва II

Да не показвам радостта си.
Да свикна да я обуздавам
и да крача
по улиците като всички.
Единствено понякога на птиците
да доверявам щурите си мисли.
Да търся смисъла на тъжната потребност
да се превръщам в крачещо подобие.
Да пазя атомите стронций
във мен да не избухнат.
Понякога насън крещя от ужас.
Душата ми се мята като полудяла,
душата ми не иска тялото си...
Да се науча да не забелязвам
крехкостта на съвършенството,
което съм открила в стръкчето трева.
Най-после да се подчиня,
стиха си да обеся на прозореца.
Внимателно да гълтам дозите безочие.
Да оцелея... Да не искам повече.

****************

От очите ми тръгват по миглите...

От очите ми тръгват по миглите
пъстри мисли за циганска обич.
Лудо слънце в кръвта ми наднича,
а душата ми лятна и гола
мургав стан кърши бавно и знойно
със езически китки и глезени.
Като струна греховна и стройна
търси ритъм за своята песен.
Мойте пръсти са вятъра, тръгнал
да разроши внезапно косата ти.
Ти не можеш от мен да си тръгнеш,
а и всъщност не мислиш да бягаш.
Мойте устни са тъмния извор,
в самодивски танц омагьосан.
И когато за теб се усмихвам,
ти и буден сънуваш магьосници.
Аз съм всичко, което си нямал,
а кръвта ти за него е викала...
Дай сега да поплача на рамото ти
от безбожното си всесилие!

*************

Защото


Защото само тротоарите са будни
и дишат с нечии позакъснели стъпки,
защото тази нощ навярно ще се сбъдна
и с теб ще се събудим други утре,
защото някъде във мене се обажда
оная моя непокорна същност
и името й сигурно е жажда,
покълнала от тънкото на пръстите ми,
защото думите ми, тръгнали към тебе,
приличат на развързан вятър
и любовта ни сигурно е време,
забързано към някакво приятелство,
защото сме забравена материя,
дошла от миналите ни животи,
защото с теб ще се намерим
след най-последното защото.


------------
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=284&LangID=1
http://www.hulite.net/modules.php?name=Authors_Text&sa=show_alltext&username=alisa

понеделник, 23 юни 2008 г.

Непокорно

На моята мила мъничка Яна, да пази чистото, детското, слънчевото
в сърцето си ... дори след хиляди години ...!


Искате "най-после" да порасна,
в сиви дрехи блянове да скрия,
мисли непристойни да изтрия,
после да си сложа скучна маска.

Казвате - мечтите да завържа,
примерно крилете им да срежа,
камъни и кал по тях да хвърлям
чак до сетна капчица надежда...

Няма. И след хиляди години
пролетна, ще тичам по росата,
вихърна ще бъда като вятъра,
грешна, непокорна, закачлива...

Даже да осъдите предвзето
в ерес странна моята усмивка,
лятната ми слънчева молитва,
култа ми към птиците в небето,

в мрака злободневен на тъмницата
там, зад лицемерните решетки,
тайно ще говоря със звездите,
и до болка пак... ще бъда себе си.

неделя, 22 юни 2008 г.

Безсъници

"Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи."
Яна Кременска


По клоните полепна тишина,
парченца мрак порязаха тревата,
строшеното небе проби реката
със режещи звезди и с къс луна.

Но паяче сребристо изпълзя
от просеките мрачни на гората,
закърпи филигранно тъмнината,
оплете нежно спящите листа,

прехвърли се лениво през стобора,
над сенки избледнели от умора,
и стряхата поръби със магия.

Поспря се на перваза да пришие
неясни лунни знаци по стъклата,
и сън заплете тихо по стената...

петък, 20 юни 2008 г.

Бард

Мандолина прехвърлил през рамо,
твърде рано живота прозрял,
джобът - празен, сърцето - голямо,
той върви и във студ, и в печал.

Нощни сенки танцуват по плаща му,
слънчев вятър разрошва косите,
всяка вечер със песен заплаща
къшей хляб и подслон под звездите.

Във извивките тъжни на устните
натежали от чуждата злоба,
от целувки, любови пропуснати,
на света се е свила умората.

Във основата нежна на пръстите
пази спомен за ласкава обич,
но и болка от струни разкъсани,
непокорство във прашни окови.

Някой ден той ще дойде при тебе,
в люта зима, по снежна пътека,
ще похлопа, на прага ще седне,
тихо белите вихри ще гледа...

Ти, навярно, ще му отвориш,
ще изтупа снега от нозете си,
и с усмивка, без нищо да моли,
ще прекрачи направо в сърцето ти.

Вода

"и водата те вика по име
да засити удавника в себе си"
Stasja

Тихо стъпваш навън във тъмното,
с сладък шепот те мамят сенките,
стискаш устни, не им отвръщаш,
знаеш - впримчат ли те, проклетите
- ще осъмнеш далеч от къщи.

Бързо крачиш, броиш си стъпките,
до реката едва присядаш,
твърде късно е да се връщаш,
твърде рано е да избягаш,
тръгваш пак и не се извръщаш.

А реката по тъмно мътна е,
пие мрак, ромоли закани,
тук мъгла ако те обгърне,
посред нощ или сутрин рано,
в самодива ще се превърнеш.

В млечнобялата и прегръдка
ти вървиш и не я поглеждаш,
във вълните и се препъваш,
и обръщаш се само полека,
за да видиш дали си тръгнала,

че отвърнеш ли и един път-
тъмнината ще те погълне.

четвъртък, 19 юни 2008 г.

Има дни

Има дни, във които политаме
със криле от надежда изплетени,
нежно пеем и смело се вричаме,
и светът е прашинка в нозете ни...

Още дни, през които лудуваме
горе някъде, впримчили вятъра,
във море от лазур дръзко плуваме,
непокорно звезди си подмятаме.

Други дни, във които нагарчат
всички сладости, тайни копнежи
и мечти неразумно похарчени
в избелели и прашни одежди...

Има дни, трудни дни на очакване
във които залита сърцето ни
сред морета от мъка изплакани,
по ръба на чудовищни бездни.

Дълги дни, във които се взираме,
победени от сивата зима,
през прозорци отдавна зазидани
към небето до болка незримо...

Праймтайм

Тук щастие продаваме за всички,
инстантно, разтворимо, за джезве,
в кутийки и във цветни стъкленички,
на клечки, на дражета, на конец.

И сладко, и солено, и горчиво,
наливно, с вкус на мед или море,
квадратно, на райета, бяло, сиво,
със дъх на мента, кифлички, кафе.

Купете си, отстъпки ще направим,
за всеки три поръчки - още две
примамливи оферти: водопади,
коктейл от екзотични светове.

Купете си, ще бъдете щастливи,
тъй както мистър Хикс и мисиз Игрек,
красиви, умни, здрави, смели, силни.
И ние - хепи. С вашите парички.

сряда, 18 юни 2008 г.

Вълшебната уличка

по Джани Родари

Старата уличка долу до фара,
дето морето флиртува с брега,
трепка в сърцето ми с лятна омара,
с каменни къщички, с пъстри стъкла.

Сивата кула с часовник забравен,
дворчета тесни, лехички с цветя,
книжни фенери, танцуващи с вятъра,
здравец уханен, стени от бръшлян ...

Слънчеви зайчета шарят паветата,
шляпат игриво крачета в прахта,
старец-вълшебник продава петлета,
дреме по клоните сънна роса.

Сини жалузи, завески дантелени,
строги балкони с килим от листа...
Бях я изгубила, днес я намерих,
както унило към нас си вървях.

Свири латерна до прашна витрина,
чудна мелодия тук ме довежда -
уличка стара, незнайна, безименна,
но пък на нея продават надежда ...

вторник, 17 юни 2008 г.

Песента на странника

Красива си, когато във съня ми
до мен присядаш с рокля от звезди,
когато тайно, в нощите ми скръбни,
със нежна лунна песен ме тешиш.

Красива си, когато ме събуждаш
със палав дъжд от борови иглички,
когато със крилца на пеперуди
по тайнствени пътечки ме повличаш.

Красива си, когато - стрък в тревата -
със мен разглеждаш облаче в небето,
когато дъх стаила ме очакваш
в уханното венче на жълто цвете.

Красива си, когато вдън гората
танцуваш във поточета пенливи,
когато сред романсите на вятъра
снага извиваш като самодива.

Красива си... прости, че те разплаках,
когато тръгнах сам към свят без име,
със сълзите ти всяка вечер лягам
и с твоите въздишки се завивам...

Утринно

Звездичките пастелно избледняха,
търкулна се зад хълмчето луната,
и кротко сви се утрото под стряхата,
и летен хлад се плисна по стъклата.

Прокапа от небето слънчев дъжд,
в лъчистосиня роба се загърна,
потече по перваза с цвят на сън,
на прага седна, в птиче се превърна.

неделя, 15 юни 2008 г.

Страх от тъмното

Светъл е вятърът.
И водата в пустинния кладенец
се превръща във пясък.
С грохот падат звездите в соленото езеро,
мътят водите му. Кал.
А тревата е синя.

Черна луната.
И по стъпките плахи на залеза
тръгва тъга.
Планина от безмълвие срутва се в бездна зелена,
двора посипва с печал.
Тишината пронизва.

Плаче гората.
И потоци безводни дълбаят
пътеки от мрак.
Черна сянка раздира със крясък беззвездна завеса
и дъбът се превива от жал.
А земята е примка.

Лунно цвете

"Ако сърцето ти е чисто, всичко в твоя свят е чисто.
Тогава Луната и Цветята ще те водат по Пътя."
Рьокан

Поисках ти букет от лунно цвете,
и огнени пера от птица-жар,
и рог от еднорог, от дракон пепел,
герданче от дъга и звезден прах.

Поисках ти безчет безумни дарове
и бях бездънно алчна, като бездна...
Ти нежно се усмихна и ... опари ме,
в очите ти от слънце огън блесна.

Във бялото им - рог от еднорога -
свенливо се оглеждаше небето,
във ирисите - неугасващ огън -
сърцата на звезди неземно светеха.

В зениците ти - драконова пепел -
спирално се подреждаха вселени,
във погледа ти - цвят от лунно цвете -
прочетох тихо : “Всъщност искаш мене.”

събота, 14 юни 2008 г.

Вятърни кончета пият вода

Врязват се ремъци кожени в раните,
огнена жажда в мен впива уста,
търсихме истини, тайни, граали,
с дълга ръка ни застигна смъртта.

Полъх живителен листите гони,
тихо нашепва ми стара върба:
"Там, зад завесата гъста от клони,
вятърни кончета пият вода".

Мечът двуостър от скръб натежал е,
бримки стоманени спират кръвта,
някъде там, до рекичка в гората,
вятърни кончета пият вода... 

Тръгвам нататък в мъгла непрогледна,
горска пътечка със мъка следя,
там, във главата ми в треска обзета,
огнени птици подпалват деня.

сряда, 11 юни 2008 г.

Прераждане

Пропукани са плочите на двора,
със мъх покрити и с тревички тънки;
на прага няма никой, по стобора -
мълчание провесено на мръкване.

Вратата скърца тежко в полумрака,
събрали са се сред праха годините,
друг никой вече тук не ме очаква,
и никой друг не помни вече името ми.

Чертая с пръсти лилии по пода,
стъклата ме приветстват мълчаливо,
‘Тук някъде е скрито, но не мога!’
нашепва огледалото страхливо.

Посланието виждам зад завесата,
жълт плик хартиен с петънца мастилени,
пристъпвам затаила дъх, надвесвам се,
- адрес без номер, улица и име.

А вътре ме очакват празни листове,
по крайчетата - жълти от годините,
и аз започвам трескаво да пиша
с мастило тайно думите невидими...

петък, 23 май 2008 г.

Знаеш ли?

Знаеш ли що значи път във истина?
Път сред джунгли с гъсти храсталаци?
Смърт от суша, клони неразлистили?
Глад за дъжд и орди от глупаци?

Нека да ти кажа и да тръгваме,
Тук това е лепкаво тресавище;
Колко много думи имам; тъмно е,
Тягостно е твоето мълчание.

Мръсен пясък, тиня, кал в нозете ти,
Искаш да избягаш, да се махнеш ли?...
Прашен дъжд, изсъхнали листенца
И цветя, отчаяно повяхнали...

Искам да те взема и да скитаме
ей където вдига се зората;
Жълтото там значи, че политаме,
Синьото е само знак предпазен.

Масленозеленото е истина,
сивото ще пази от натрапници,
Пурпуночервеното e близост,
Бялото – разпад на всички граници.

петък, 25 април 2008 г.

Талиесин: Битката на дърветата

Смених много аспекти
Преди да добия окончателния си облик.
Много ясно си спомням как
Бях тънко златисто копие,
Вярвам в туй, що е светло,
Бях дъждовна капка в небето,
Бях най-далечна звезда,
Бях дума сред буквите,
Бях в самото начало книга,
Бях светлината на лампата,
Година и половина
Бях мост огромен над
три пъти по двадесет устиета.
Бях път, бях орел,
бях рибарски кораб в морето,
бях в пиршествата храна изобилна,
бях капка в поройния дъжд,
бях меч във силни ръце,
щит във битка бях,
струна на арфа
и така - девет години.
Във водата, във пяната,
бях гъба във огъня
и дърво в тайнствен лес.
Не съм онзи, който не ще възпее
битката, колкото и да съм малък.
Ще възпея битката на дърветата
пред владетеля на Бретан,
пазител на бързите коне
и господар на многобройна флота.
Имаше звяр с челюсти масивни
и стотина глави.
Ожесточена беше битката
в основата на езика му.
Друг един път се сражаваха
върху огромния му врат.
Самодоволна черна жаба бе,
змия петниста с гребен на главата си,
върху стотици хищни нокти се поклащаше.
Стотина души съгрешили
в плътта й се мъчеха.
Бях в Каер Вевенир,
където прииждаха дърветата, тревите.
Музикантите пееха, воините се чудеха.
Гидеон възкреси бретонците.
Обърнаха се към Създателя
и към Христос, за да отсъди,
докато Вечният се съгласи
да помогне на творенията си.
Господ отговори чрез гласа на елементите:
Дървесна форма приемете
и стройте се във боен ред,
отстранете всички тез, които
непохватни са във близък бой.
Превърнати бяха в дървета
и докато чакаха на магията края,
дърветата надигнаха глас
в четири хармонични потока.
Битките спряха.
Да спрем жестокостите!
Тогава, надвивайки шума, една жена
излезе напред предизвикателно.
Начело на войските стоеше жена.
Силата на тази дръзка жена
не ще ни накара да отстъпим!
До кръста ще се потопим
в кръвта на човеците!
Най-голямото сред трите бойни желания
бе завладяло света.
И спряха да мислят
за потопа,
за Христовото разпятие
и за съдния ден наближаващ.
Елхите начело на войската
оформиха авангарда,
след тях в редици се строиха
върбите и оскрушите.
Сливите толкова редки
учудиха хората.
Младите мушмули
бяха център на битката,
храстите с рози бодливи
се биха като огромна тълпа,
малините, строени в гъсталаци,
най-добре показаха
крехкостта на живота.

(откъс)

Ела

Капчици роса по пръстите ти,
сякаш там нощувал си в тревата;
искам да те хвана и да тръгваме,
тук е само кал и мръсен пясък.

Страх те е да тръгнеш с мен по мръкнало ?
Идвай, аз говоря си с тревата;
стъпвам леко, знам къде са тръните,
пръв по здрач приятел ми е вятърът.

Виж луната колко нежно свети,
клоните разлистили ни махат;
знам, в гората тъмни са пътеките,
мрачно е... По-силна съм от мрака.

вторник, 15 април 2008 г.

За песента и свободата да бъдеш

Спомняте ли си толкиновия "Силмарилион"? И как светът бил създаден от песента на Илуватар и децата му? Ами изтърканата вече фраза, че животът е песен?
Днес се замислих над тази аналогия... Защо едва днес? Защото забелязах странни промени в песента, моята собствена. Досега трудно съм пяла нещо по-различно от онова, което другите искат да чуят от мен; дори, понякога, от страх, че пея ужасно, се спотайвах и насила потисках песента в себе си. От седмици, бавно и все пак неотменно, си пея, все повече и повече, каквото си искам. И това, дали песента ми се харесва на другите, ме вълнува все по-малко. За мнозина това може би е просто и лесно. За други, като мен - това е постижение. Освобождаващо. Да пееш каквото си искаш, значи да си свободен да бъдеш. В екзистенциалистка перспектива.
"Пеем си каквото искаме", какво по-хубаво от това?
Видях модел на свобода и непринуденост, на смелост - и без да искам го интериоризирах. Странно, че преди не съм виждала подобни модели... Или не съм била способна да ги забележа.
Единствената опасност при свободата е самата свобода: защото тя включва както свободата да живееш, така и свободата да се самоунищожиш.
Благодаря. На онзи, който предизвика това у мен. Волно или неволно, няма значение, важен е ефектът.

неделя, 6 януари 2008 г.

Снежнобяло

Снежнобяло пред погледа, празно,
отразява прозорецът нищото.
Вън отново мъглата открадна
Цветовете и сенките, всичко.

Скреж одрасква ме с нокти дантелени,
пръсти ледени примката стягат,
всичко в мен е замръзнало; с мен ли си?,
аз от болка не ти отговарям.

Ти пристъпваш по път от кристалчета,
леден дъх впива нокти в сърцето ти.
Носиш цвете срещу забравата
и с любов го оставяш в нозете ми.

Търсене в този блог

Архив на блога